Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Добро утро, господине. С какво можем да Ви услужим?

— Искам среща с господин генералния консул.

— О, той е толкова зает… А по какъв въпрос?

— По въпроса за анюитета и гаранциите на външния дълг на България, в частност по въпроса за делегата по титрите господин Бускѐ и неговите прерогативи.

Когато каза това, Борис се стресна. Изречението излезе надуто, тържествено и леко глуповато. Без да иска, той се усмихна. Изглежда и младият французин усети тази неестественост и също се усмихна. Това стопи официалността между двамата. Скарлатов му подаде визитната си картичка. Французинът хвърли поглед, а после с присъщата си любезност каза:

— Радвам се да се запозная с Вас, господин Скарлатов. Казвам се Фредерик дьо Шапон. Вие сте доктор от Женевския университет? Бях миналото лято на излет в Швейцария, прекрасна страна! Ландшафтът прилича на България — планини и само планини… Ще ме извините за момент…

Младият дипломат излезе. Борис остана сам в чакалнята.

Прислужник с поднос влезе и остави на масата бутилка вино в кофичка и две чаши.

Не след дълго французинът се върна.

— Господин консулът ще Ви приеме след малко.

Той наля вино в чашите и двамата се чукнаха.

— За успеха на Вашата мисия, господин Скарлатов!

— А аз за успех в кариерата Ви!

Когато отпиха от чашите, Борис попита:

— От колко време сте тук?

— Дойдох заедно с господин консула.

— Попаднали сте в мъртъв сезон.

— Нямам това впечатление. За мене лично едва ли има по-разнообразна в политическо отношение страна от България. Тук министерските кризи следват една след друга. Прекрасна школа за млад дипломат, а пресата ви е чудесна! Засега ми превеждат, но се надявам скоро сам да чета български.

— Малко е дива нашата преса.

— И Вие ли така мислите?!

Чу се позвъняване. Младият дипломат скочи:

— Извинете ме…

Малко по-късно голямата двукрила врата се отвори и на изхода застанаха двама лакеи. Оттам през чакалнята мина дипломатическият представител на Великобритания с цилиндър и побелели бакенбарди, облечен строго, но с вкус, последван от дипломатическия представител на Русия в униформа. Малко зад тях вървеше самият френски генерален консул Морис Палеолог — оживен, с изящни жестове на добре гледаните си ръце и усмихнато лице. Той намери време да кимне на станалия прав Скарлатов. Придружи гостите чак на двора. После се върна в чакалнята. Подаде ръка на Борис — все така любезен, с аристократична простота и сърдечност.

— Господин Скарлатов, както виждате, денят започва трудно за мен… Как смятате, това правителство ще се задържи ли?

— Доколкото ми е известно, в момента се консолидира мощна опозиционна група.

Палеолог хвана подръка Борис и го поведе със себе си, като непрекъснато задаваше въпроси. Дьо Шапон не ги придружи.

— Кажете ми нещо за Вашия Княз…

— Нямам никаква връзка с него. И не съм имал повод за срещи.

— Казват, че имал класически методи на управление. Когато почват например да критикуват правителството, той го сменя, но възлага държавните работи на Министерски съвет, съставен от тия, които са го критикували.

— И аз съм отскоро в България, но нямам такива впечатления. Промените се въртят около едни и същи партии и лица.

— Именно, господин Скарлатов. Това е същността на класическия метод. За да не загине едно управление, то трябва периодично да се обновява, но от хората на едно и също хоро, както казват в България… Най-простото средство е да се сменя Министерският съвет. По тоя начин се заглушава недоволството от натрупаните грешки на старото правителство и пораства надеждата за по-добър живот в населението.

— Но това е демагогия!

— А какво би била политиката без демагогия? Но във външната политика на една страна винаги има някакъв постоянен център…

— Центърът е Княз Фердинанд!

— Да, така е. И аз стигнах до този извод.

Докато разговаряха, двамата изкачиха стълбището и влязоха в един огромен салон. Той служеше за кабинет на консула. Прозорците гледаха към градината, но завесите бяха спуснати и беше прохладно. Целият кабинет бе обзаведен със старинна позлатена мебел в стил рококо. По стените имаше дъбови шкафове с кристални витрини, пълни с книги в кожени подвързии. Два дебели персийски килима покриваха дъбовия паркет на пода, но там, където той се виждаше, беше лъснат до блясък. Това, което правеше впечатление, бе огромният роял с табуретка пред него, поставен на нещо като подиум.