Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

След доклада Брезов го изпрати. Те вървяха по улиците на София в припадащия мрак и мълчаха. Някаква сянка бе преминала в отношенията им и двамата чувстваха това. После Борис каза:

— Вие никога няма да ме приемете между вас. Винаги ще бъда чуждо тяло.

— Борисе, излишно е да спорим. Ти се чувстваш обиден, без да имаш основание. Трябва да преодолееш отчуждаването си от България за дълъг период. Не мисли, че и при мене всичко мина лесно. Имаше време, когато и аз бях обиден, когато мислех, че недостатъчно ме оценяват, че не използват възможностите ми…

— Ще бъда откровен, Марате. Не мога да определя точно чувството си, но то не е добро. Някога се възмущавах от мисълта на Киркегор 28 28 Киркегор, Сьорген (1813–1885) — датски философи теолог, считан за „баща на екзистенциализма“. На хегелианската диалектика той противопоставя драмата на всекидневното съществувание. Главните му творби са: „Или… или“, „Концепция на мъката“, „Философски трохи“, „Трактат за отчаянието“. Екзистенциализъм (лат.) — ирационалистическо течение в съвременната буржоазна философия, възникнало в Германия в началото на XX век. Главни негови представители са: М. Хайдегер и К. Ясперс в Германия, Ж. П. Сартр, А. Камю, Г. Марсел във Франция. Екзистенциализмът отрича обективния характер на човека и неговите преживявания. , че личността е по-висша от общността…

— А сега?

— Не знам… Не искам да бъда дирижиран! Желая сам да стигна до истината.

— В буржоазното общество всеки е детерминиран. Ти си изправен пред избор и воленс-ноленс трябва да го направиш, колкото и мъчително да е това. Бих искал да останеш при нас. Но това може да стане само ако преодолееш гордостта си.

— А ти преодолял ли си я?

— Не, разбира се. Но се старая!

— Знаеш ли, Марате. Да разсъждаваш върху теорията — това възвисява, освобождава духа ти да се рее във висините… И ето… живееш, работиш години върху дадено нещо. Отиваш да го прочетеш сред съмишленици. И от висините падаш, падаш надолу и се разбиваш в прахта на София. Това е моето чувство и аз не мога да го преодолея.

Разделиха се пред квартирата на Борис. Той не покани Брезов да влезе и продължат разговора. В стаята не запали лампата. Разхождаше се в тъмнината. През отворения прозорец долиташе песента на славей. Но това не го вълнуваше. Мисълта му бе съсредоточена в една точка, в обидата. Имаше ли за това право? Вероятно не. Може би трябваше да надвие много неща в себе си. Но в мислите му се набиваше едно изречение, сякаш друг глас му говореше: Те не те приемат! Ти ще страдаш!… Но къде да отиде? Къде беше неговият път? При кого?… Еднакво го отвращаваше мисълта да бъде като всички, да свикне с живота в България, да се ожени, да стане чиновник! Не! И това не е изход! Оставаше Женева, Университетът… Но и там беше ли всичко наред? Щеше да му е по-трудно, защото щеше да бъде съвсем сам — един чужденец в Швейцария!… За възможността да поеме работата на баща си и не мислеше. Но това, че благодарение на парите, които той ще му остави, щеше да има независимост, беше някаква утеха за него. Чужд навсякъде, но поне свободен да мисли, да разсъждава, да остане сам със себе си! Това обаче не бяха мисли на млад човек, току-що започващ своята кариера, а на старец, решил спокойно да дочака края. Това ли бе мечтал? Това ли бяха полетите на младостта? Трябва да се живее, но как? Може би нещата не стоят точно така?… Може би нещо ще се случи?… Нещо, което ще промени тази безизходица. А какво беше това нещо той не знаеше и все пак твърдо вярваше, че случайностите в живота са далеч по-големи, отколкото може да предвиди човек. Поне не съм загубил любопитството какво ще ми се случи по-нататък… И това любопитство никога няма да ме напусне, защото е самият живот.

Лятото започна с дъждове, но през юли настъпиха големи горещини. Сякаш животът в столицата замря. Даже софийските песове лежаха апатични в праха на улиците и трябваше да стъпиш върху тях, за да се поместят. Младият Борис се чувстваше най-добре в прохладната си квартира. Понякога излизаше в малкия двор под едно сенчесто дърво и там четеше. Работа в Службата по заемите почти нямаше. Мяркаше се от дъжд на вятър. Оставаха му още два месеца, докато замине за Женева. Една сутрин на вратата му потропа някакъв прислужник с фуражка и омачкана униформа. Подаде му плик и Скарлатов се разписа в тетрадката, че го е получил. Прочете съдържанието. Беше запитване от Министерския съвет за бандерола. Той пресметна и разбра, че два месеца са минали. Играта на Бускѐ започваше отново. Наивно си бе помислил, че делегатът по титрите няма да посмее втори път да създава трудности. Облече се и отиде в Службата по заемите. Трябваше да чака там цяла сутрин. Едва към обяд Терзиев се мярна. Подаде му запитването.