Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Матов пак бе заминал за провинцията, за да създаде една селскостопанска комуна. Борис преодоля в себе си недоволството към Брезов. Миниатюрната Румяна беше бременна, но храбро понасяше неудобствата от тясната квартира и безпаричието. Приятелят му бе много зает човек. Въпреки това взеха по-често да се срещат и разговарят. Така се стигна до предложението на Брезов Борис да прочете в резюме своята докторска дисертация в партийния клуб на тесните социалисти. Той се отнесе сериозно към това задължение. Въпреки че го смятаха за социалист, Скарлатов не членуваше в партията. Той не познаваше нито проблемите, нито хората й. Това се дължеше на факта, че по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал в чужбина, където се запозна за пръв път с марксическите идеи — отначало в колежа в Цариград, после в Женевския университет. Така че единствената му връзка с българските тесни социалисти бе Брезов. Когато дойде в София, се случи историята със статията. Ако не беше тя, може би Скарлатов лека-полека щеше да навлезе в живота на партията и щеше да стане неин член. Но той не знаеше как ще го посрещнат останалите. Беше банкерски син, и то на известен човек, сочен като ярък пример на капиталист. От опит знаеше отношението на хората, особено на социалистите, към интелигентите от богат произход. Много пъти се бе сблъсквал с това. Често, когато спореше, противниците му, нямайки друг аргумент, изтъкваха произхода му. Това го обиждаше, нараняваше и отдалечаваше от съмишлениците и членовете на партията. Никой не избира родителите си на тоя свят, а още по-малко би трябвало да носи на плещите си бремето на техните грехове. Но той се възмущаваше от факта, че трябва да се оправдава, сякаш е виновен пред идеите си и партията. Имаше и нещо, което усилваше още повече болката му. Това бе собственото му отношение към баща му. Наистина разривът между тях бе преди всичко личен, свързан с паметта за майката. Но той не можеше да не забележи ерудицията на банкера, неговите познания по икономиката и политиката, неговата оригинална философия и личното му достойнство. Колко души в тази страна можеха да му съперничат по интелект и култура?…

Той не можеше да не види у баща си големия познавач на човешката душа, може би на нейните тъмни страни, но не беше ли злото в човека далеч по-разнообразно от доброто? Борис несъзнателно го сравняваше с останалите финансисти, политици и интелигенти. В стареца имаше толкова много здрав смисъл, че често пъти теоретически аргументи, в които младият Скарлатов сляпо вярваше, се разбиваха като в скала. И сега, в България, когато срещите между двамата станаха по-чести, той сякаш за пръв път почна да го опознава и трябваше да признае в себе си, че е смутен. Банкерът го правеше несигурен, неговият скептицизъм се сблъска с вярата на младия Борис в светлото бъдеще на човечеството и трябваше да признае, че в повечето случаи баща му излизаше победител. Лека-полека несъзнателно се бе изпълнил с уважение към него. Защото в далечна Швейцария, където нямаха контакти помежду си, той си бе създал за него някакъв образ на безскрупулен злодей. Сега трябваше отново късче по късче да заменя така изградената скулптура. Освен уважение се бе прибавило и нещо друго. Не можеше да го нарече обич, но му беше приятна неговата компания. От своя страна, старецът не криеше чувствата към сина си, не криеше и надеждите си. Той бе силен, защото беше правдив. И на тая обич и искрена грижа Борис трудно се противопоставяше. Защото нищо повече не разоръжава от добротата. В първите му стъпки тук, в България, в първите му битки баща му твърдо застана на негова страна и Борис знаеше, че не го прави от сметка, а от обич. Сега той не изпитваше вече омраза към него, не беше безразличен. Младият Борис бе честен в самоанализа и не можеше да отрече, че в душата му се е зародила някаква, макар и минимална нотка на симпатия. Той не знаеше как ще се развие по-нататък това чувство, но то вече съществуваше. Затова той с възмущение отхвърляше вината, че е син на банкера Скарлатов, още повече, че за него старецът бе не само банкер, но и личност.

Трябваше да изнесе доклада един следобед в края на май. Отидоха до партийния клуб заедно с Брезов. Клубът се помещаваше в някаква едноетажна паянтова постройка като хамбар. Имаше голям двор. Денят бе топъл и всички стояха навън. Бяха повечето младежи и няколко девойки, облечени скромно, но чисто и спретнато. Явно, в този клуб протичаше свободното им време. Самото помещение служеше и за забави на младежта. Тук Брезов бе свой човек. Веднага го наобиколиха. Всеки го питаше нещо и той отговаряше, даваше съвети или нареждания. Тук кипеше живот и дейност, за която Скарлатов нищо не знаеше. Лицата на момчетата и момичетата бяха открити, от тях лъхаше душевна чистота. Сториха му се малко наивни. Без да иска, Борис мислено ги сравни с религиозна секта, а клуба им с храм. Учуди го, че никой от лидерите на партията не присъстваше. Искаше да попита Брезов, но се въздържа. Половин час по-късно в двора влезе Георги Кирков. Беше го виждал само на снимка. Този подвижен малък човек с брадичка и пенсне, сякаш не искаше да знае разликата в годините със събраните младежи на двора. Джобовете на сакото му бяха натъпкани с вестници, брошури, изрезки и писма. Когато Брезов представи Скарлатов на Кирков, последният го погледна изпитателно и, според Борис, му стисна някак нехайно ръката. Напрегнатият Скарлатов не можеше да не види разликата в отношението: към Брезов — любовно и бащинско, а към него като към чужд човек. Това още повече усили чувството му на несигурност. Той си бе представял по друг, по-емоционален начин тази първа среща със социалистите в България. А може би тълкуваше неправилно лозунга: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Не, каза си той, те не са религиозна секта. Иначе щяха да ме прегърнат като загубена овца. Те също изпитват любопитство към личността ми, но вероятно ще ме проверят на събранието. Тази мисъл му бе неприятна.