Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Предишната сутрин, на 23 юни, Марио беше публикувал една статия в „Ла Национе“, в която интервюираше Вани, бившия пощальон на Сан Кашиано, обвинен, че е съучастник на Пачани. Специ ни развличаше с историята на срещата си с Вани; как съвсем случайно попаднал на него в един старчески дом, където разследвал съвсем друга история. Никой не знаеше, че Вани е пуснат от затвора заради влошено здраве и напреднала възраст. Специ го познал и се възползвал от възможността да го интервюира на място.

„Аз ще умра като Чудовището, но съм невинен“, гласеше заглавието. Специ каза, че успял да получи съгласието на Вани за интервюто, защото му напомнил за „добрите стари дни“ в Сан Кашиани, когато двамата се срещнали за кратко на един фестивал, много преди нещастният пощальон да стане един от прословутите другари по чашка на Пачани. Те се бяха возили заедно в една кола, пълна с народ, Вани беше развявал италианското знаме. Вани си спомнил Специ и го обзела носталгия — така Специ беше успял да го придума за интервю.

Докато вечеряхме, слънцето се спускаше над флорентинските хълмове, заливайки пейзажа със златиста светлина. Камбаните на близката средновековна църква „Санта Маргерита а Монтичи“ отбелязаха с камбанен звън кръглия час, последвани от камбаните на останалите църкви, скрити из околните хълмове. Из въздуха, затоплен от последните лъчи на слънцето, се носеше аромат на орлови нокти. Назъбените кули на големия замък в долината хвърляха дълги сенки върху околните лозя. Докато се наслаждавахме на пейзажа, хълмовете постепенно преминаха от златно в пурпурно и най-накрая се потопиха във вечерния здрач.

В този момент особено силно почувствах контраста между магическия пейзаж и Чудовището, което някога беше бродило тук.

Марио се възползва от момента, за да ми даде подаръка, който беше приготвил за мен. Аз го разопаковах и открих пластмасова статуя „Оскар“, с надпис „Чудовището от Флоренция“.

— За времето, когато по нашата книга ще бъде направен филм — каза Марио.

Освен това ми даде един скеч с молив, който беше направил преди много години, на Пиетро Пачани, седнал на подсъдимата скамейка, който беше надписал: „На Дъг, в памет на един долен флорентинец и за спомен от страхотната работа, която свършихме заедно“.

Когато се завърнахме в къщата, която бяхме построили в Мейн, аз окачих рисунката на стената в писателската си барака в гората зад дома, заедно със снимка на Специ, облечен с тренчкот и неизменната филцова шапка, лапнал цигара „Голоаз“, изправен пред рафт със свински главички в един месарски магазин.

Двамата с него се чувахме често и продължавахме да работим по книгата за Чудовището. Животът в Италия ми липсваше, но в Мейн беше тихо и аз открих, че с лошото му време, мъглата и студа това е едно отлично място за работа. (Започнах да разбирам защо Италия ражда художници, а Англия — писатели.) Малкото ни градче Раунд понд имаше петстотин и петдесет жители и с бялата си църква с камбанария, групичките дървени къщички, магазина и пристанището с рибарски лодки, заобиколено от дъбови и борови гори изглеждаше така, сякаш беше излязло от литография на „Къриър енд Айвс“. През зимата градчето се скриваше под дебело одеяло от блестящ сняг, а океанът се покриваше с мъгла. Престъпления почти нямаше и малцина си правеха труда да заключват домовете си, когато заминаваха на почивка. „Големият град“ Дамарискота се намираше на дванайсет мили и имаше население две хиляди души.

Културният шок беше осезаем.

Ние продължихме да работим по книгата чрез имейли и телефонни обаждания. В повечето случаи Специ пишеше, а аз четях и коментирах работата му, добавяйки някои глави на моя калпав италиански, които Специ трябваше да пренаписва. (При добро желание писменият ми италиански може да се определи на ниво пети клас.) Допълнителните материали пишех на английски. Превеждаше ги Андрея Карло Капи, преводачката на романите ми, с която се сприятелихме през годините, прекарани в Италия. Двамата със Специ редовно разговаряхме по телефона и книгата напредваше с добри темпове.

Сутринта на 19 ноември 2004 година отидох в писателската барака и проверих гласовата си поща, където открих спешно съобщение от Марио. Беше се случило нещо ужасно.

— Polizia! Perquisizione! Полиция! Имаме заповед за обиск!

В 6:15 сутринта на 18 ноември 2004 година Марио Специ се събудил от звъна на входния звънец и грубите гласове на полицейските детективи, които искали да влязат.