Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Журналистите започнали да се събират пред къщата още по време на обиска.

Полицията не се задоволила само с документите, които им предоставил Специ. Започнали да тършуват из шкафовете, да свалят книгите от рафтовете и да отварят кутийките на компакт дисковете. Отишли в стаята на дъщеря му и претърсили гардероба, папките й, книгите, писмата, дневниците, албумите със залепени изрезки и снимки, разпръсквайки всичко по пода и създавайки пълен хаос.

Специ прегърнал Мириам през кръста. Жена му треперела.

— Не се тревожи, това е просто рутинно претърсване. — Мириам била облечена с яке и в подходящия момент той измъкнал дискетата и я пъхнал в един от джобовете й. После я целунал по бузата, сякаш да я утеши. — Скрий я — прошепнал.

Няколко минути по-късно, преструвайки се на разстроена, тя се отпуснала върху един от диваните, който бил леко разпран по шевовете. Издебнала подходящия момент, когато полицията не гледала, и бързо пъхнала дискетата в процепа.

След тричасово претърсване полицията като че ли приключила. Те натоварили кашоните в колички и помолили Специ да отиде с тях в казармата на карабинерите, където щели да направят опис, който той трябвало да подпише.

В казармата, докато седял на един стол, тапициран с кафява изкуствена кожа в очакване да стане готов описът, телефонът му иззвънял. Била Мириам, която се опитвала да подреди къщата. Тя твърде непредпазливо заговорила на френски. (Обикновено Специ и съпругата му говореха на френски вкъщи — тя беше белгийка и семейството им беше двуезично. Дъщеря им беше посещавала френски училища във Флоренция.)

— Марио — казала тя на френски, — не се тревожи, не можаха да го намерят. Но не мога да открия документите на скалиолата. — Скалиолата е вид барокова конзолна маса и Специ притежаваше една от седемнайсети век, която беше изключително ценна. Бяха я реставрирали и смятаха да я продадат.

Това не била най-удачната тема за разговор в момента, и то на френски, защото било ясно, че телефоните им се подслушват. Той я прекъснал.

— Мириам, сега не му е времето… не сега… — Специ затворил телефона с пламнало лице. Знаел, че думите на жена му не разкриват нищо, но можели да привлекат вниманието, особено след като били казани на френски.

Не след дълго се появил Бялата брада.

— Специ, трябваш ни за малко.

Журналистът станал от стола и го последвал в близката стая. Бялата брада се обърнал и го изгледал с намръщено лице.

— Специ, така няма да стане. Ти не ни съдействаш.

— Не ви съдействам ли? Какво би трябвало да означава това? Пуснах ви в дома си, оставих ви да ровите навсякъде с грубите си ръце, какво още искате, по дяволите?

Полицаят му хвърлил суров, леден поглед.

— Не става дума за това. Не се прави на ударен. За теб ще е по-лесно, ако ни съдействаш.

— А, сега разбирам… Става въпрос за онова, което жена ми каза на френски. Мислите, че е някакъв код. Не разбирате ли, това е майчиният й език, за нея е нормално да говори на френски, вкъщи често го говорим. А що се отнася до думите й — Специ решил, че Бялата брада не владее френски, — ако не сте ги разбрали, тя имаше предвид един документ, който не сте видели — договора ми с издателската къща за книгата за Чудовището. Искаше да ми каже, че не сте го взели. Това е.

Бялата брада продължил да го гледа с присвити очи, без да промени изражението на лицето си. Специ започнал да си мисли, че проблемът може да е в думата „скалиола“. Малцина италианци, които не се интересуваха от антики, знаеха какво означава.

— Да не би да е скалиолата? — попита той. — Знаете ли какво е скалиола? В това ли е проблемът?

Полицаят не отговорил нищо, но било ясно, че всъщност това е проблемът. Специ се опитал да обясни, но напразно. Бялата брада не се интересувал от обясненията му.

— Съжалявам, Специ, но ще трябва да започнем отначало.

Двамата излезли от стаята. Полицаят и карабинерите се върнали в колите си и подкарали към апартамента на Специ. Повече от четири часа го претърсвали — и този път наистина преобърнали всичко с главата надолу.

Не пропуснали нищо, дори пространството зад книгите в библиотеката. Взели компютъра, всички дискети (освен онази, скрита в дивана), взели дори менюто от ресторанта на „Ротари клуб“, където Специ беше присъствал на конференция за Чудовището. Взели телефонния му бележник и всичките му писма.

Въобще не били в добро настроение.

Специ също започнал да се изнервя. Когато влязъл в библиотеката, той посочил каменната подпорка за врата, която бил заел от приятеля си, същата, която бе използвал в телевизионното предаване. Тя стояла до вратата, изпълнявайки точното си предназначение — за я подпира.