Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

В дните след единайсети септември много коментатори в телевизията и пресата размишляваха в претенциозен стил за природата на злото. Много величия на литературата и културата бяха поканени да изкажат важното си мнение. Политици, религиозни лидери и експерти по психология безспир разсъждаваха по въпроса. Бях поразен от абсолютната им неспособност да обяснят този загадъчен феномен и започнах да си мисля, че една от основните характеристики на злото е неговата непонятност. Не можете да погледнете злото в лицето; то няма лице. Няма тяло, кости, кръв. Всички опити да бъде описано завършват с многословие и самозаблуда. Може би точно затова, мислех си аз, християните са измислили дявола, а разследващите Чудовището са измислили сатанинската секта. И двете бяха, както пишеше в стихотворението, „някакво си разрешение“.

По онова време започнах да осъзнавам собствената си вманиаченост по случая. През дванайсетте години писане на трилъри, които изобилстваха от насилие и убийства, се бях опитвал да разбера същността на злото. Чудовището от Флоренция ме привличаше, защото то представляваше път към пустошта. Случаят беше най-чистото проявление на зло, с което се бях сблъсквал досега. На първо място това беше злото в извратените убийства от страна на едно емоционално разстроено човешко същество. Но в случая се срещаха и други типове зло. Някои от следователите, прокурорите и съдиите, ангажирани в него, чиято задача беше да открият истината, очевидно се интересуваха повече от използването му за добиване на слава. Ангажирани с една-единствена неправилна теория, те отказваха да променят мнението си, когато се сблъскваха с противоречиви доказателства. Интересуваха се повече от спасяването на репутацията си, отколкото от спасяването на хората, стараеха се повече да изстрелят кариерите си във възходяща линия, отколкото да вкарат Чудовището зад решетките. Необяснимото зло трупаше около Чудовището пласт след пласт от лъжи, суета, амбиция, арогантност, некомпетентност и безотговорност. Убийствата на Чудовището бяха като метастазирали ракови клетки, използвали потока на кръвта, за да достигнат до някое меко, тъмно местенце, където се деляха, размножаваха, изграждаха собствена мрежа от кръвоносни съдове и капиляри, за да се хранят, поглъщат, разширяват и най-накрая да убият.

Знаех, че Марио Специ се беше преборил със злото, излъчвано от случая на Чудовището. Един ден го попитах как е успял да се справи с целия този ужас — злото, — което започваше да засяга и мен.

— Никой не разбира злото по-добре от брат Галилео — каза ми той, имайки предвид францисканския монах-психоаналитик, към когото се беше обърнал за помощ, когато ужасът беше започнал да взема надмощие. Брат Галилео отдавна беше починал, но Марио му беше признателен, че е спасил живота му по време на убийствата. — Той ми помогна да разбера онова, което е неразбираемо.

— Помниш ли какво ти каза?

— Мога да ти го кажа съвсем точно, Дъг. Записах си го в една тетрадка.

Той намери записките си от сеансите, където брат Галилео беше говорил за злото, и ми ги прочете. Старият монах беше започнал със силна игра на думи, възползвайки се от факта, че италианската дума за „зло“ и „болест“ е една и съща, male , и думата за „говор“ и „учене“ също е една и съща, discorso .

„Патологията“ може да бъде определена като discorso sul male [изучаване на болестта (злото)] — беше казал брат Галилео. — Аз предпочитам да я определям като male che parla [зло (или болест), което говори]. Същото е и при психологията, която представлява „изучаване на психиката“. Но аз предпочитам „изучаване на психиката, която се мъчи да говори чрез невротичните си смущения“.

Между нас вече не съществува истинско общуване, защото самият ни език е болен, а болестта на нашето говорене води до разболяване на тялото ни, до невроза, дори до психични заболявания.

Когато вече не мога да общувам чрез слово, ще говоря посредством болестта. Симптомите ми оживяват. Те изразяват нуждата на душата ми да се себеизрази, но не може, защото ми липсват думи и защото онези, които трябва да слушат, не могат да чуят нищо друго, освен собствените си гласове. Езикът на болестта се разбира най-трудно. Той представлява крайна форма на изнудване, която отхвърля всичките ни усилия да й платим, за да се освободим от нея. Това е последният ни опит за комуникация.

Психическите болести се появяват в самия край на тази борба да бъдем чути. Това е последното убежище на една отчаяна душа, която най-накрая е разбрала, че никой не я слуша и никога няма да я слуша. Лудостта е отказ от всички усилия да бъдем разбрани. Тя представлява един безкраен вик на болка и нужда, потъващ в абсолютна тишина и неразбиране от обществото. Вик без ехо.