Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

— Но двамата сте имали доста сериозни сблъсъци. Още като сте били дете. През 1974 година например, баща ви подал жалба срещу вас за това, че сте обрал къщата му… — Специ спря за миг и го погледна равнодушно. Това беше решаващият въпрос: той можеше да потвърди съществуването на липсващия документ — ако Салваторе Винчи наистина беше подал жалба срещу Антонио точно преди да започнат убийствата на Чудовището.

— Не беше точно така — възрази Антонио. — Тъй като не можеше да докаже, че съм взел нещо, получих само обвинение за хулиганство. Друг път се скарахме и аз го намушках, опрях водолазния си нож до гърлото му, но той успя да се измъкне и аз се заключих в банята.

Получихме потвърждение за една важна подробност: разбиването на вратата и нахлуването в къщата през 1974 година. Но Антонио беше добавил, по собствено решение друг важен факт: че е заплашил Винчи с „водолазен нож“. Съдебният патолог Морио Маури, който работеше по случая на Чудовището, беше вписал в доклада си, че инструментът, използван от убиеца, може да е водолазен нож.

Специ продължи да задава въпроси, доближавайки се до нашата цел.

— Според вас кой е извършил двойното убийство през 1968 година?

— Стефано Меле.

— Но пистолетът така и не беше открит.

— Меле го е продал или го е дал на някой друг, след като излезе от затвора.

— Невъзможно. Пистолетът беше използван отново през 1974 година, докато Меле все още е в затвора.

— Сигурен ли сте? Не се бях замислял за това.

— Казват, че баща ви е стрелецът от 1968 година — продължи Специ.

— Той е твърде страхлив, за да го направи.

— Кога напуснахте Флоренция? — попита Специ.

— През 74 година. Първо отидох в Сардиния, после до езерото Комо.

— След това се върнахте и се оженихте.

— Точно така. Ожених се за детската си любов, но не се получи. Сключихме брак през 1982 година и се разделихме през 1985.

— Какво не се получи?

— Тя не можеше да има деца.

Това беше бракът, който беше анулиран заради неконсумация: impotentia coeundi .

— И се оженихте пак?

— Живея с една жена.

Специ промени тона на гласа си така, сякаш се канеше да приключва интервюто.

— Мога ли да ви задам един доста провокиращ въпрос?

— Разбира се. Аз може и да не отговоря.

— Въпросът е следният: ако баща ви е притежавал берета двайсет и втори калибър, вие сте били човекът, който е имал най-добрата възможност да го вземе. Може би по време на нахлуването в дома му през 1974 година.

Антонио не отговори веднага. Като че ли размишляваше.

— Имам доказателство, че не съм го взел.

— Което е?

— Ако го бях взел — усмихна се той, — щях веднага да пръсна главата на баща си.

— В този ред на мисли — продължи Специ, — вие не сте били във Флоренция от 1975 до 1980 година, точно по времето, когато е нямало убийства. След като сте се завърнали, са започнали отново.

Антонио не отговори веднага. Облегна се назад и усмивката му се разшири.

— Това бяха най-добрите години от живота ми. Имах къща, хранех се добре и всичките онези момичета… — Той подсвирна и направи италианския жест за секс.

— В такъв случай… — каза равнодушно Специ, — вие не сте… Чудовището от Флоренция?

Забеляза се само миг колебание. Антонио не спря да се усмихва.

— Не — отвърна той. — Обичам моите котенца живи.

Изправихме се, за да си ходим. Антонио ни изпрати до вратата. Когато я отвори, той се наведе към Специ. Заговори с нисък глас, сърдечно и премина на „ти“.

— А, Специ, без малко да забравя нещо. — Гласът му придоби пресипнал, заплашителен тон. — Чуй ме внимателно: аз не си играя игрички.

Двамата със Специ изпратихме статията за Чудовището от Флоренция на „Ню Йоркър“ през лятото на 2001 година. Със семейството ми се прибрахме в Щатите, в старата семейна ферма на мейнското крайбрежие. Голяма част от лятото прекарах в работа с редактора на „Ню Йоркър“, преработвайки и проверявайки фактите в материала. Накрая беше определен колебливо за печат за третата седмица на септември 2001 година.

Двамата със Специ очаквахме бурна реакция в Италия след публикацията. Италианците отдавна бяха решили, че виновникът е Пачани и неговите другари по чашка. Повечето италианци бяха приели и теорията на Джутари, че Пачани и съдружие бяха работили за някакъв сенчест, могъщ култ. Докато американците щяха да изпръхтят презрително пред идеята, че зад убийствата стои някаква сатанинска секта, италианците въобще не я приемаха като необичайна и невероятна. От самото начало имаше слухове, че убийствата са поръчани от някаква важна и могъща персона, лекар или благородник. Сатанинската секта изглеждаше логично продължение на тази идея и повечето италианци я смятаха за правдоподобна.