Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Ние се надявахме да нарушим спокойствието им.

Статията в „Ню Йоркър“ представи много добре обоснована теория, че Пачани не е Чудовището. В такъв случай неговите „другари по чашка“ се оказваха лъжци и теорията на Джутари за сатанинската секта, изградена върху техните показания рухваше. Което оставяше само една възможност за разследване: Сардинската следа.

Познатият на Марио карабинер беше продължил тайното си разследване на Сардинската следа. Таен информатор от средите им, чиято самоличност дори аз не знам, беше казал на Марио, че чакат подходящия момент, за да разкрият резултатите от работата си. „ Il tempo и ип galantuomo — беше казал информаторът на Специ. — Времето е същи джентълмен.“ Специ се надяваше, че публикацията в „Ню Йоркър“ ще подтикне карабинерите към действия, ще вкара разследването в правилния коловоз — и ще доведе до разкриването на Чудовището.

— Италианците — ми каза Марио, — са много чувствителни към общественото мнение в Америка. Ако американско списание от ранга на „Ню Йоркър“ обяви Пачани за невинен, това ще предизвика фурор, и то какъв!

В края на лятото на 2001 година семейството ни започна да се подготвя да отлети от Бостън за Флоренция на 14 септември, за да могат децата да бъдат готови да тръгнат на училище на седемнайсети.

На 11 септември 2001 година всичко се промени.

Някъде около два часа след обяд в онзи дълъг и ужасен ден, аз спрях телевизора в кухнята на старата семейна къща в Мейн. Трябваше да изляза от дома. Взех с мен шестгодишния ми син Айзък и излязох на разходка. Денят блестеше в цялото си есенно великолепие, последните изблици на живот преди настъпването на зимата, студеният въздух хапеше и миришеше на пушек, а небето беше ярко синьо. Прекосихме наскоро окосената поляна зад къщата, минахме през ябълковата градина и поехме надолу по изоставения черен път през гората. След около една миля свихме от пътя и тръгнахме между дърветата в търсене на бобровото изкуствено езерце, скрито дълбоко в гората, където живееха лосовете. Исках да се отдалеча от всякакво човешко присъствие, да избягам, да се изгубя, да намеря място, незасегнато от всекидневните ужаси. Проправихме си път през смърчовия гъсталак и се запрепъвахме през тресавища и пръст, покрита с торфен мъх. Някъде след около осемстотин метра през клоните на дърветата проникна слънчев лъч и ние се озовахме пред езерцето. Повърхността на водата беше абсолютно неподвижна и черна, отразяваща надвисналата над нея гора. Тук-там се забелязваха нападали червени листа от кленовете, струпани в единия край на езерцето. Въздухът миришеше на зелен мъх и гнили борови иглички. Това безименно езерце беше едно първично място, отвъд доброто и злото.

Докато синът ми събираше изгризани от бобрите пръчки, аз се спрях за миг, за да събера мислите си. Чудех се дали трябва да напусна страната си в момент, когато е нападната. Не знаех дали е безопасно да летя с децата. Замислих се как този ден ще се отрази на живота ни в Италия. Тогава ми хрумна, че в светлината на последните събития статията ни за Чудовището от Флоренция най-вероятно няма да бъде публикувана.

Както повечето американци и ние решихме да продължим да живеем както досега. Отлетяхме за Италия на 18 септември, малко след като полетите бяха подновени. Италианските ни приятели бяха подготвили вечеря в наша чест в апартамента ни на площад „Санто спирито“, откъдето се виждаше великолепната ренесансова църква, построена от Брунелески. Когато влязохме в апартамента, все едно се озовахме на погребение; италианските ни приятели се приближаваха един след друг, някои със сълзи в очите, прегръщаха ни и изказваха своите съболезнования. Вечерята премина в мрачно, а накрая една приятелка, която преподаваше гръцки в университета на Флоренция, изрецитира стихотворението на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. Каза го първо в оригинал, на гръцки, след това на италиански. Стихотворението описваше как римляните очакват пристигането на варварите, и аз никога няма да забравя последните стихове:

Както бях очаквал, „Ню Йоркър“ не пусна статията за Чудовището, плати ни пълния хонорар и ни върна правата, за да можем да я предложим някъде другаде. Направих няколко неуспешни опита да я пласирам в друго списание, но след 11 септември никой не се интересуваше от някогашен сериен убиец в чужда страна.