Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Пристигнахме в блока на Антонио в 9:40 часа вечерта, достатъчно късно, за да сме сигурни, че ще го намерим вкъщи. Той живееше в спретнат работнически квартал в западната част на Флоренция. Блокът му се издигаше край една странична уличка, скромна сграда с хоросанова мазилка, с малка цветна градина и велосипедна алея отпред. В края на уличката, зад малка борова горичка, се виждаха руините от изоставени фабрики.

Специ звънна на интеркома и се обади някаква жена.

— Кой е?

— Марио Теци — отвърна Специ.

Пуснаха ни без повече въпроси.

Антонио ни посрещна на вратата, облечен само с къси гащета. Той се вгледа в Марио.

— А, Специ, вие ли сте! — рече той, разпознавайки го на мига. — Не чух името ви добре. Отдавна искам да се срещна с вас!

Той ни настани край кухненската маса като любезен домакин и ни предложи по чаша специален сардински алкохол, наречен мирто . Партньорката му, мълчалива и невзрачна по-възрастна жена, доизми спанака в умивалника и излезе от стаята.

Антонио беше красив мъж. Като се усмихнеше, на бузите му се образуваха трапчинки; къдравата му черна коса се беше прошарила, а тялото му беше мускулесто и загоряло от слънцето. Излъчваше самоувереност и работнически чар. Докато разговаряхме за случая, той периодично раздвижваше мускулите на ръцете си или прокарваше длани по тях в несъзнателен жест на самодоволство. На лявото си рамо имаше татуировка на четирилистна детелина, а на дясното — преплетени сърца; през гърдите му минаваше голям белег. Говореше с нисък, пресипнал и покоряващ глас, който напомняше на младия Де Ниро във филма „Шофьор на такси“. Черните му очи бяха вдъхновени и спокойни, и той изглеждаше развеселен от неочакваната ни поява.

Специ започна разговора спокойно, изваждайки репортерски касетофон от джоба си.

— Мога ли да го използвам? — попита той.

Антонио раздвижи мускулите си и се усмихна.

— Не — отвърна той, — пазя си гласа. Твърде е мек и богат, за да бъде затворен в тази кутия.

Специ прибра касетофона обратно в джоба си и му обясни, че съм журналист от списание „Ню Йоркър“, който пише статия за Чудовището. Интервюто ще бъде част от цяла серия, най-обикновена, с всички, свързани със случая, които са все още живи. Антонио изглеждаше удовлетворен от обяснението и много спокоен.

Специ започна да задава въпроси от общо естество и установи приятелска, дружелюбна атмосфера, като междувременно си водеше записки. Антонио беше проследил отблизо случая на Чудовището и познаваше отлично всички факти. След серия общи въпроси, Специ започна да затваря обръча.

— Какви бяха отношенията ви с вашия чичо Франческо Винчи?

— Бяхме много близки. Приятелството ни беше желязно. — Той се спря за миг и след това каза нещо невероятно. — Специ, ще ви дам една новина. Нали се сещате, че Франческо беше арестуван за това, че е скрил колата си? Е, онази нощ аз бях с него! И досега никой не го е разбрал.

Антонио говореше за нощта на двойното убийство в Монтеспертоли, близо до замъка Попиано, през юли 1982 година. По онова време той живеел на шест километра от мястото. Точно това престъпление бе довело до арестуването на Франческо Винчи по обвинение, че е Чудовището от Флоренция, а най-важното доказателство срещу него беше, че неясно защо е скрил колата си в храстите точно по времето, когато е било извършено убийството. Това наистина беше голяма новина: ако онази нощ Антонио е бил е Франческо, това означава, че Франческо е имал алиби, което никога не е използвал — и в резултат на това е прекарал две години в затвора за нищо.

— Но това означава, че приятелят ви Франческо е имал свидетел в своя полза! — каза Специ. — Можел сте да му помогнете да избегне обвиненията, че е Чудовището и да отърве затвора! Защо не сте казали нищо?

— Защото не исках да се замесвам в тези работи.

— И го оставихте да прекара две години в затвора?

— Той искаше да ме защити. А аз вярвах в системата.

Вярвал в системата. Това прозвуча невероятно от неговите уста. Специ продължи.

— А какви бяха отношенията с баща ви Салваторе?

Леката му усмивка замръзна за миг, но той бързо се окопити.

— Не сме се виждали. Да речем, че имаме несходство в характерите.

— Но сигурно има някаква причина да не се разбирате? Може би сте обвинявал Салваторе Винчи за смъртта на майка си?

— Всъщност не. Чух нещо за това.

— Баща ви е имал странни сексуални навици. Може би това е причината да го намразите?

— В онези години не знаех нищо за това. Едва по-късно научил за неговите… — Той направи пауза. — Разстройства.