Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

В малката дневна настъпи продължително мълчание. От прозореца се виждаха същите хълмове, сред които беше бродило Чудовището.

— Тук пише, че по всяка вероятност Чудовището притежава собствена кола. Нашият човек има кола. Убийствата са извършвани на места, които са добре познати на убиеца, близо до дома или до работното му място. Ако проследиш живота и придвижванията на нашия човек, ще видиш че или е живял наблизо, или е познавал отлично всяко едно място.

Пръстът на Марио отново се притисна към масата.

— Само ако можех да намеря този документ за нахлуването в къщата.

— Той жив ли е още? — попитах аз.

Специ кимна.

— И знам къде живее.

— Говорил ли си някога с него?

— Опитах. Веднъж.

— И? — най-накрая попитах аз. — Кой е той?

— Сигурен ли си, че искаш да разбереш? — намигна ми Марио.

— По дяволите, Марио!

Специ дръпна дълбоко от цигарата и издиша дима.

— Според моя информатор човекът, когото Салваторе Винчи е обвинил за нахлуването в дома му пред 1974 година, е неговият син, собственият му син. Антонио Винчи. Малкото бебе, спасено от газта през 1961 година в Сардиния.

Разбира се, помислих си аз. После казах:

— Марио, нали знаеш какво трябва да направим?

— Какво?

— Да го интервюираме.

Повече от три десетилетия след убийството през 1968 година на Барбара Лочи и нейния любовник, от сардинския клан, замесен в престъплението, бяха останали само двама живи: Антонио Винчи и Наталино Меле. Останалите или бяха мъртви, или изчезнали. Тялото на Франческо Винчи беше намерено овързано и заключено в багажника на една изгоряла кола, след като очевидно беше застанал на погрешната страна в мафиотска война. Салваторе беше изчезнал след оправдаването му. Стефано Меле, Пиеро Мучарини и Джовани Меле отдавна бяха починали.

Преди да интервюираме Антонио Винчи, решихме да поговорим с Наталино Меле, шестгодишното момче, което е било на задната седалка в колата през 1968 година и е станало свидетел на убийството на майка си. Наталино се съгласи да говори с нас и избра да се срещнем до едно езерце в парк Кашине във Флоренция, близо до занемарени виенско колело и въртележка.

Денят беше облачен и смръщен, въздухът миришеше на мокри листа и пуканки. Меле се появи с пъхнати в джобовете си ръце, тъжен мъж около четирийсетте, с черна коса и блуждаещ поглед. Той говореше с раздразнителния, треперещ глас на момче, което се оплаква от някаква неправда. След като майка му била убита, а баща му вкаран в затвора, роднините му го дали в приют, невероятно ужасна съдба в една страна, където семейството означава всичко. Той останал сам на света.

Седнахме на една пейка до въртележката. Попитахме го дали може да си спомни някакви подробности от нощта на 21 август 1968 година, когато е била убита майка му. Въпросът го докара до истерия.

— Бях на шест! — извика той с писклив глас. — Какво искате да ви кажа? След всичките тези години как бих могъл да се сетя за нещо ново? Точно това не спират да ме питат: Какво си спомняш? Какво си спомняш?

В нощта на убийството, разказа Наталино, той бил толкова ужасен, че не можел да обели и дума, докато карабинерите не го заплашили, че ще го оставят при мъртвата му майка. Четиринайсет години по-късно, когато следователите установили връзката между убийствата от 1968 и убийствата на Чудовището, полицията отново го прибрала за разпит. Не спирали да го засипват с въпроси. Той бил свидетел на двойното убийство от 1968 година и според тях криел важна информация. Разпитите продължили цяла година. Той не спирал да им повтаря, че не си спомня нищо от онази нощ. Следователите му показали снимки на осакатените жертви на Чудовището и му крещели: „Виж тези хора! Ти си виновен за това! Ти си виновен, защото не можеш да си спомниш!“

Докато Наталино разказваше за безмилостните разпити, гласът му се изпълни с болка.

— Казвах им, че нищо не мога да си спомня. Нищо. Освен едно. Едно нещо помнех! — Той замълча, поемайки си дъх. — Помня как отворих очи в колата и видях пред мен мама, мъртва. Само това си спомням от онази нощ. Това — добави той с треперещ глас — е единственият ми спомен за нея.

Преди години Специ се беше обадил на Антонио Винчи по телефона и се беше опитал да си уреди интервю. Антонио му отказал категорично. Имайки предвид това, ние седнахме и обсъдихме най-добрия начин да подходим към него. Решихме да не му се обаждаме предварително, за да не му дадем възможност отново да откаже. Вместо това щяхме да се появим на вратата му и да се представим с фалшиви имена, за да избегнем повторен отказ и да се предпазим от евентуално отмъщение след публикуването на материала. Аз щях да бъда американски журналист, който пише статия за Чудовището от Флоренция, а Специ щеше да е мой приятел, който ми помага с превода.