Дъглас Престън: Чудовището от Флоренция

— Искаш ли я?

Беше снимка на двете жертви, живи, седнали прегърнати на една каменна ограда.

Специ я взе.

— Ще ти я върна по-късно днес, след като я копираме.

Чимино каза на Специ имената на двете жертви: Кармела Де Нучо, на двайсет и една години, работничка в модна къща „Гучи“ във Флоренция. Мъжът се казваше Джовани Фоджи, на трийсет години, служител в местната електрическа компания. Бяха сгодени и скоро щяха да се женят. Двете тела са били намерени в десет и половина от един полицай, който се разхождал в околностите на града през почивния си ден. Престъплението е било извършено малко преди полунощ и дори имало свидетел: фермер, който живеел от другата страна на пътя. Той чул песента „Представи си“ на Джон Ленън да се носи от паркираната в полето кола. Внезапно тя била прекъсната по средата. Не чул обаче никакви изстрели от пистолета двайсет и втори калибър (съдейки по гилзите, намерени на местопрестъплението — от патрони „Уинчестър магнум“). Чимино каза, че жертвите били чисти, нямали никакви врагове, като се изключи мъжът, когото Кармела зарязала, преди да започне да излиза с Джовани.

— Направо е плашещо — каза Специ на Чимино. — Никога не бях виждал нещо такова тук… А и онова, което са направили животните…

— Какви животни? — прекъсна го Чимино.

— Животните, които дошли през нощта… Кървавата каша… между краката на момичето.

Чимино впери поглед в него.

— Животни, друг път! Убиецът го е направил.

Специ усети как се смръзва.

— Убиецът? Какво е направил, намушкал ли я е?

Инспектор Чимино отговори равнодушно, може би за да успее да овладее ужаса, който тресеше и него.

— Не, не я е намушкал. Изрязал е вагината й… и я е отнесъл.

Специ не можа да схване веднага.

— Отнесъл е вагината й? Къде? — Но веднага разбра колко глупав въпрос е задал.

— Просто я няма там. Взел я е със себе си.

На следващия ден, в понеделник сутринта, Специ отпътува за квартала Кареджи, който се намира в покрайнините на Флоренция. Температурата достигаше четирийсет градуса на сянка, а влажността беше почти като в душ кабина. Над града като плащеница се беше разстлал гъст смог. Той навлезе в тесния път, който водеше към голямата жълта сграда; мазилката на западналата вила, която сега беше част от болничен комплекс, се ронеше на парчета с размера на чиния.

Приемната на съдебния патолог представляваше огромна стая, в която доминираше масивна мраморна маса; върху нея беше поставен компютър, покрит с бял чаршаф като саван. Останалата част от масата беше празна. Зад нея, от една ниша в стената, в Специ строго се взираше бронзовият бюст на някакво медицинско светило в областта на човешката анатомия.

Мраморни стъпала водеха нагоре и надолу. Специ тръгна надолу.

Стълбището го отведе до подземен коридор, осветяван от жужащи луминесцентни лампи, от двете страни на който се редуваха врати. Стените бяха облицовани в плочки. Последната врата беше отворена и отвътре се носеше пронизителният звук на електрическия трион за аутопсии. От стаята по коридора изтичаше ручейче тъмна течност, която се стичаше в канала.

Специ влезе.

— Я виж ти, кой е тук! — възкликна Фоско, асистентът на съдебния патолог. Той затвори очи, протегна ръце и започна да рецитира Данте: — „Малцина идват да ме дирят тук“…

— Здрасти, Фоско — каза Специ. — Кой е този? — кимна той с глава към проснатия на носилката труп, върху който работеше служителят в моргата. Той тъкмо беше отворил черепната кутия с циркуляра. На носилката, точно до бледото лице на трупа, се мъдреха празна чаша от кафе и останки от полуизядена козуначена кифла.

— Този ли? Брилянтен учен, изтъкнат професор от Академията на науките „Круска“. Но както сам виждаш, тази вечер ме връхлетя поредното разочарование; току-що отворих главата му и какво мислиш намерих вътре? Къде се крие цялата му мъдрост? Пфу! Отвътре изглежда по същия начин като албанската проститутка, която отворих вчера. Може би професорът си е мислел, че е на светлинни години от нея! Но когато ги отворя, установявам, че са абсолютно еднакви! Съдбата е отвела и двамата на едно и също място: върху моята метална количка. Тогава защо цял живот се е тормозил да чете толкова много книги? Пфу! Послушай съвета ми, журналисте: яж, пий и се забавлявай…

Откъм вратата се разнесе вежлив глас, прекъсвайки тирадата на Фоско.

— Добър ден, господин Специ. — Това беше Морио Маури, самият съдебен патолог, който приличаше повече на провинциален британски джентълмен: ясни сини очи, посивяла коса с модната напоследък дължина, бежова жилетка и джинси. — Искате ли да отидем горе, в кабинета ми? Със сигурност там ще ни бъде по-приятно да разговаряме.