Дъглас Престън: Чудовището от Флоренция

Двамата със Специ бързо се сприятелихме още на тази първа среща и скоро аз също бях обсебен от странното очарование на този случай. През пролетта на 2001 година двамата със Специ се заехме да открием истината и да намерим истинския убиец. Тази книга разказва историята на това търсене и срещата ни с човека, за който смятаме, че може би е истинското Чудовище.

Междувременно Специ и аз станахме част от историята. Аз бях обвинен в съучастие в убийство, подхвърляне на фалшиви улики, лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието, и бях заплашен от арест, ако отново стъпя на италианска земя. Специ пострада още повече: той беше обвинен, че е Чудовището от Флоренция.

Това е историята, която Специ ми разказа.

Утрото на 7 юни 1981 година разцъфна в цялото си великолепие над Флоренция, Италия. Беше тиха съботна сутрин със синьо небе и лек бриз, който подухваше откъм хълмовете и носеше със себе си аромата на затоплени от слънцето кипариси. Марио Специ седеше на бюрото си в редакцията на „Ла Национе“, където беше работил като репортер в продължение на няколко години, пушеше и четеше вестник. До него се приближи един от другите репортери, който обикновено работеше по криминалните истории. Той беше истинска легенда, успявайки да остане жив през двайсетте години, в които отразяваше всичко, свързано с Мафията.

Мъжът седна на ръба на бюрото на Специ.

— Тази сутрин имам кратка среща — каза той. — Тя не изглежда зле, женена е…

— На твоята възраст? — възкликна Специ. — В неделя сутринта, преди църква? Не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Да прекалявам ли? Марио, аз съм сицилианец! — Той се удари с юмрук в гърдите. — Идвам от страната, където са се родили боговете. Както и да е, надявам се, че ще приемеш да ме заместиш днес сутринта, да пообиколиш дирекцията на полицията, в случай, че нещо изскочи. Вече се обадих на моите хора, няма да ти пречат. Пък и нали се знае — рече той и продължи с фразата, която Специ никога нямаше да забрави: — „Нищо не се случва във Флоренция в неделя сутринта“.

Специ се поклони и хвана ръката на мъжа.

— Щом Кръстникът нареди, аз се подчинявам. Целувам ви ръка, дон Розарио.

До обяд Специ се мота из вестника, без да се занимава с нищо. Това беше най-мързеливият ден от седмици насам, пълно мъртвило. Може би точно по тази причина постепенно започна да го обзема лошото предчувствие, характерно за всички криминални репортери — че сигурно се случва нещо и той може да е първият, който ще го отрази. Така че Специ послушно се качи в ситроена си и измина половината миля до дирекцията на полицията, древна, рушаща се сграда в старата част на Флоренция, някогашен манастир, чиито малки монашески килии се използваха от полицаите като кабинети. Прескачайки стъпалата по две, той се изкачи бързо до кабинета на шефа на мобилния отряд. Силният, раздразнителен глас на началник Маурицио Чимино отекваше в коридора през отворената му врата и Специ усети страх.

Нещо се беше случило.

Специ откри началника да седи по риза зад бюрото си, вир вода от пот, притиснал слушалката на телефона между брадичката и рамото си. Полицейското радио бучеше зад гърба му — от него се чуваха гласовете на няколко полицаи, които разговаряха и ругаеха на диалект.

Чимино забеляза Специ до вратата и го погледна злобно.

— Мили Боже, Марио, кога успя да дойдеш? Не си и помисляй да ме нападаш с въпроси, единственото, което знам е, че са двама.

Специ се престори, че е наясно с каквото там се беше случило.

— Добре. Няма да те притеснявам. Само ми кажи къде се намират.

— Виа дел Ариго, където и да се намира това… някъде в Скандичи, май.

Специ се спусна обратно по стълбите и се обади на редактора си от платения телефон на първия етаж. За щастие той знаеше точно къде се намира Виа дел Ариго: негов приятел беше собственик на Вила дел Ариго, впечатляващо имение на края на тесния, криволичещ селски път със същото име.

— Отивай там по най-бързия начин — каза редакторът му. — Ще пратя фотограф.

Специ напусна полицейската дирекция и подкара по пустите средновековни улици на града към хълмовете на Флоренция. В един часа след обяд цялото население на града се беше прибрало вкъщи след църква и се приготвяше да седне на масата за най-свещения обяд от седмицата, в държавата, където храненето заедно с цялото семейство си беше истинско свещенодействие. Виа дел Ариго криволичеше през лозя, кипариси и горички от вековни маслинови дървета. Докато пътят се изкачваше по стръмното гористо било на хълма Валикая, пред него се разкри величествен изглед, който се простираше от град Флоренция до голямата планинска верига Апенини в далечината.