Дъглас Престън: Чудовището от Флоренция

Специ забеляза полицейската кола на местния шеф на карабинерите и паркира до нея. Наоколо беше тихо: Чимино и отрядът му още не бяха пристигнали, нито криминалистите, нито който и да било друг. Карабинерът, които охраняваше терена, познаваше Специ много добре, кимна му дружески, когато мина край него и не го спря. Той продължи да върви надолу по тясната прашна пътека през маслиновата горичка, докато стигна до един самотен кипарис. Точно зад него се намираше сцената на местопрестъплението, която още не беше обезопасена и запечатана.

По-късно Специ щеше да ми каже, че тази сцена е останала завинаги запечатана в съзнанието му. Природата на Тоскана лежеше под кобалтово синьо небе. На близкото възвишение се издигаше средновековен замък, обграден от кипарисови дървета. В далечината, сред омарата на ранното лято, той можеше да види купола на флорентинската катедралата, който се извисяваше над града, същинско олицетворение на Ренесанса. Младежът изглеждаше като заспал на шофьорското място; главата му се беше килнала към страничния прозорец, очите му бяха затворени, лицето спокойно и безгрижно. Единствено малкият кръгъл черен белег на слепоочието му, който се свързваше с дупката в напуканото стъкло, показваше, че тук е било извършено престъпление.

На земята, в тревата, лежеше жълта дамска чанта, широко разтворена с дъното нагоре, сякаш някой беше тършувал из нея и после просто я беше захвърлил настрани.

Той чу шумоленето на крака през тревата и до него застана карабинерът.

— Жената? — попита го Специ.

Ченгето кимна с глава към колата. Тялото на момичето лежеше на известно разстояние зад нея, в подножието на нисък насип, сред цъфнали диви цветя. Тя също беше застреляна и лежеше по гръб, напълно гола, само със златна верижка на шията, която се беше закачила в отворените й устни. Сините й очи бяха широко отворени и сякаш се взираха изненадано в Специ. Всичко изглеждаше неестествено спокойно, застинало, без никакви следи от борба или бъркотия — също като музейна диорама. Но в нея се забелязваше една ужасяваща подробност: цялата област около пубиса просто липсваше.

Специ се обърна и се озова лице в лице с полицая. Мъжът явно разбра въпроса в очите на Специ.

— През нощта… дошли са диви животни… А жегата е свършила останалото.

Специ измъкна кутия „Голоаз“ от джоба си и запали една цигара в сянката на кипариса. Той пушеше мълчаливо, застанал нейде по средата между двете жертви, мислено възстановявайки престъплението. Двамата очевидно са били нападнати докато са правили любов в колата; най-вероятно са дошли тук след преминала в танци вечер в диско-клуб „Анастасия“, свърталище на тийнейджърите, което се намираше в подножието на хълма. (По-късно полицията ще потвърди, че се е случило точно това.) През нощта имаше новолуние. Убиецът сигурно се е приближил тихо в тъмнината; може би е наблюдавал известно време любовната игра и след това е нанесъл своя удар в момента, когато са били най-уязвими. Рискът е бил минимален, той е действал като страхливец — застрелял е от упор двама души, затворени в тясното пространство на автомобила, в мига, когато са били абсолютно откъснати от всичко, което е ставало около тях.

Първият изстрел, през прозореца на колата, е бил предназначен за мъжа и той сигурно дори не е разбрал какво се е случило. С жената се е отнесъл по-грубо; тя е разбирала всичко. След като я е довършил, убиецът я е извлякъл от колата — Специ виждаше следите по тревата — и я е захвърлил до възвишението. Мястото беше поразяващо открито. Намираше се точно до пътеката, която вървеше паралелно на пътя, и се виждаше ясно от всички страни.

Мислите на Специ бяха прекъснати от пристигането на главен инспектор Сандро Федерико и прокурора Адолфо Ицо, заедно с екипа криминолози. Федерико се държеше небрежно, като истински римлянин, на лицето му беше изписано спокойно, дори развеселено изражение. Ицо, от друга страна, беше получил поста наскоро и пристигна ужасно надъхан. Той изскочи от колата и се устреми към Специ.

— Какво правите тук, господине? — попита гневно той.

— Работя.

— Напуснете веднага. Не можете да останете тук.

— Добре де, добре… — Специ вече беше видял всичко, което му беше нужно. Той пъхна писалката и тетрадката във вътрешния си джоб, качи се в колата си и потегли обратно към дирекцията на полицията. В коридора пред офиса на Чимино се натъкна на един полицейски сержант, когото познаваше добре; от време на време си правеха услуги един на друг. Сержантът измъкна една фотография от джоба си и му я показа.