Дъглас Престън: Чудовището от Флоренция

Уини Ронтини, майка на Пиа Ронтини, една от жертвите на Чудовището.

Ренцо Ронтини, баща на Пиа Ронтини.

През 1969-та, годината, в която първият човек стъпи на Луната, аз прекарах едно незабравимо лято в Италия. Бях на тринайсет. Семейството ми нае вила на тосканското крайбрежие, кацнала върху един от многобройните варовикови носове над Средиземно море. Заедно с двамата ми братя прекарахме цялото лято, обикаляйки археологическите разкопки и плувайки в малкия залив под сенките на замъка от петнайсети век, наречен Кулата на Пучини, където прочутият композитор е написал операта „Турандот“. Готвехме си октоподи на плажа, гмуркахме се покрай рифовете и събирахме древни римски тесери от рушащата се брегова линия. В един близък курник намерих чиреп с дръжки от римска амфора на две хиляди години, с печат „СЕС“ и рисунка на тризъбец. Археолозите ми казаха, че е била произведена от семейство Сестиус, една от най-богатите търговски фамилии в ранната римска република. В един миризлив бар, на фона на блещукащата откъм стар чернобял телевизор светлина, ние гледахме как Нийл Армстронг стъпва на Луната — и изведнъж в салона избухна адска врява, докери и рибари се прегръщаха и целуваха, сълзи се стичаха по грубоватите им лица, крещяха „Вива л’Америка! Вива л’Америка!“.

След онова лято аз знаех, че искам да живея в Италия.

Пораснах, станах журналист и писател на криминални трилъри. През 1999 година се завърнах в Италия по поръчка на списание „Ню Йоркър“ със задачата да напиша материал за загадъчния художник Мазачо, който поставил началото на Ренесанса със своите внушителни фрески в параклиса Бранкачи във Флоренция и после умрял на двайсет и шестгодишна възраст, като се предполага, че е бил отровен. Една студена февруарска нощ се обадих от хотелската си стая с изглед към река Арно във Флоренция на съпругата си Кристин и я попитах какво мисли за идеята да се преместим във Флоренция. Тя отвърна „да“. На следващата сутрин звъннах в една агенция за недвижими имоти и започнах да търся апартамент. След два дни вече бях наел горния етаж в един палацо от петнайсети век и внесох депозит. Тъй като бях писател, можех да живея навсякъде — защо не във Флоренция?

Докато се разхождах из Флоренция през онази студена февруарска седмица, в главата ми започна да се оформя фабулата на детективски трилър, който щях да напиша, след като се заселим тук. Действието щеше да се развива във Флоренция и щеше да е свързано с изчезнала картина на Мазачо.

Преместихме се в Италия. Пристигнахме на 1 август 2000-та година — Кристин и аз, заедно с двете ни деца Айзък и Алетея, на пет и шест години. Първо се настанихме в наетия апартамент с изглед към площад „Санто Спирито“, а след това се преместихме в провинцията, в малък град на име Джоголи, който се намираше сред хълмовете на юг от Флоренция. Там наехме каменен чифлик, заобиколен от маслинови горички, построен в подножието на един от хълмовете в края на черен път.

Аз започнах да правя проучвания за новия си роман. Тъй като той щеше да представлява детективски трилър, трябваше да науча колкото се може повече за процедурите в италианската полиция при разследването на убийства. Един приятел от Италия ми даде името на легендарен криминален репортер от Тоскана на име Марио Специ, който работил повече от двайсет години върху черните страници на „Ла Национе“, ежедневникът на Тоскана и централна Италия. Беше ми казано, че „той знае повече за полицията от самата полиция“.

Така се озовах в задната стаичка без прозорци в кафене „Ричи“ на площад „Санто Спирито“, седнал срещу самия Марио Специ.

Специ беше журналист от старата гвардия, сух, остроумен и циничен, с изключително добре развит усет за абсурдното. Не съществуваше нищо, дори най-извратеното, извършено от човек, което би го изненадало. Рошав облак от гъста сива коса стърчеше над иронично, привлекателно лице, а зад очилата с позлатени рамки проблясваха кафявите му предпазливи очи. Беше облечен с тренчкот и носеше филцова шапка като на Богарт, приличаше на герой от роман на Реймънд Чандлър и беше голям почитател на американския блус, филм ноар и Филип Марлоу.

Сервитьорката донесе на таблата си две черни кафета еспресо и две чаши с минерална вода. Специ издиша дима от цигарата си, остави я в пепелника, пресуши на един дъх кафето си, поръча второ и отново лапна цигарата.

Започнахме да разговаряме. Специ говореше бавно, за да мога аз, с моя ужасен италиански, да го разбера. Описах му фабулата на бъдещата ми книга. Единият от главните герои щеше да бъде полицай-карабинер и аз го помолих да ми обясни метода на работа на карабинерите. Специ ми описа структурата на карабинерите, по какво се различават от редовната полиция и как провеждат разследванията, а аз си водех записки. Той ми обеща да ме запознае с един полковник от карабинерите, стар негов приятел. Най-накрая започнахме да говорим общо за Италия и той ме попита къде живея.