Дъглас Престън: Чудовището от Флоренция

Отведоха Спалети в дирекцията на полицията за разпит. Той беше дребен мъж с огромни мустаци, присвити малки очички, голям нос, изпъкнала брадичка и малка, свита като кокошо дупе, уста. Приличаше на човек, който крие нещо. Впечатлението се допълваше от смесицата от арогантност, уклончивост и открито неподчинение, с които отговаряше на въпросите на полицията. Каза, че е излязъл от къщи същата вечер с мисълта да си намери проститутка, която по думите му взел пред хотел „Лунгарно“ във Флоренция, близо до американското консулство. Тя била младо момиче от Неапол, облечено с къса червена рокля. Момичето се качило в неговия таурус и той я откарал в горичката близо до мястото, където били убити двамата младежи. След като приключили, Спалети откарал проститутката обратно на мястото, откъдето я взел и я оставил там.

Историята звучеше абсолютно невероятно. Първо, не можеше и да става дума някоя проститутка да се качи доброволно в колата на непознат и да му позволи да я откара някъде навътре в тъмната гора. Разпитващите посочиха множеството несъответствия в историята му, но Спалети не отстъпи. Бяха нужни шест часа непрекъснат разпит, преди да започне да се огъва. Най-накрая шофьорът на линейка призна, все така наперено и самоуверено онова, което всички вече знаеха — че всъщност е воайор, че в нощта на шести юни е бил навън на лов и дори е паркирал червения си таурус недалеч от мястото на престъплението.

— И какво от това? — попита той. — Не бях единственият в района, който шпионираше двойките. Бяхме цяла група.

След това обясни, че познавал добре медния фиат, който принадлежал на Джовани и Кармела: той се появявал често и бил известен като „добра кола“. Беше ги наблюдавал повече от веднъж. И знаеше със сигурност, че в нощта на престъплението наоколо са душили и други хора. Дори известно време бил с един от тях, онзи можел да потвърди думите му. Дори даде името му на полицията: Фабри.

Няколко часа по-късно Фабри беше доведен в дирекцията на полицията, за да се провери дали може да потвърди алибито на Спалети. Вместо това той заяви, че някъде около час и половина, точно по времето, когато е било извършено убийството, той не е бил със Спалети.

— Разбира се, че се видяхме — каза Фабри на следователите. — Както обикновено се срещнахме в „Таверна дел диаболо“.

Това беше ресторантът, където индиано се събираха, за да обменят информация, преди да тръгнат на лов в нощта. Фабри добави, че е видял отново Спалети по-късно вечерта, някъде около единайсет часа, когато Спалети спрял на връщане от Виа дел Ариго. Това означаваше, че е минал на десетина метра от мястото на престъплението приблизително по времето, когато според следователите то е било извършено.

Имаше и още нещо. Спалети настояваше, че след като се видял с Фабри, той веднага се прибрал у дома. Но съпругата му каза, че когато си легнала в два часа, съпругът й още не се бил прибрал.

Следователите отново се захванаха със Спалети: къде е бил между полунощ и два сутринта? Той не можа да им отговори.

Полицията го вкара в прочутия флорентински затвор „Ле Мурате“ („Изолираните“) и го обвини в reticenza , премълчаване — форма на лъжесвидетелстване. Властите все още не бяха убедени, че той е убиецът, но бяха сигурни, че укрива важна информация. Няколко дни в затвора може би щяха да го пречупят.

Криминалистите претърсиха щателно къщата и колата на Спалети. В колата откриха нож, а в жабката намериха пистолет от типа „ scacciacani “, „кучегон“, евтино оръжие, което се зареждаше с халосни патрони, за да плаши кучетата, което Спалети беше купил по обява в едно порно списание. По него нямаше следи от кръв.

Разпитаха съпругата на Спалети. Тя беше много по-млада от мъжа си, дебело, почтено, простичко селско момиче, и тя призна, че е знаела за воайорските навици на съпруга си.

— Той ми обещаваше, че ще спре — каза тя, хлипайки, — но скоро пак започваше. А на шести юни вечерта наистина излезе, за да „хвърли едно око“, както обичаше да казва.

Момичето нямаше представа кога се е върнал мъжът й, знаеше само, че е било след два сутринта. Тя изрази увереността си, че той със сигурност е невинен, че никога не би могъл да извърши такова ужасно престъпление, тъй като „изпитва ужас, щом види кръв, затова на работа, когато на магистралата стане някоя катастрофа, той отказва да излезе от линейката“.

Към средата на юли полицията най-накрая обвини Спалети в убийство.

Тъй като Специ беше човекът, написал първия материал по случая, той продължи да го отразява за „Ла Национе“. Статиите му бяха скептични и посочваха множеството пропуски по делото срещу Спалети, сред които беше и фактът, че няма директно доказателство, което да го свързва с престъплението. Спалети нямаше и никаква връзка с Борго Сан Лоренцо, където през 1974 година беше извършено първото убийство.