Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Микеле Джутари беше сицилианец от Месина, енергичен и изразителен, обещаващ романист и познавач на заплетените конспиративни теории. Захвана се със случая, лапнал половин „тосканска“ пура в ъгъла на устата си, вдигната яка на палтото, зализана назад дълга, гъста, блестяща черна коса. Приличаше поразяващо на Ал Пачино във филма „Белязания“ и наистина имаше нещо кинаджийско в поведението му, стилно и ентусиазирано, сякаш играеше пред камера.

Докато Джутари преглеждаше материалите, той откри важни пропуснати улики, които, според него, показваха наличието на нещо далеч по-зловещо от самотен сериен убиец. Започна с твърдението на Лоренцо Нези, че в неделя вечерта е видял Пачани заедно с някой друг в червена кола (която всъщност е била бяла), на километър от мястото на последното убийство. Джутари започна разследване на тази загадъчна личност. Кой е той? Какво е правел в колата? Участвал ли е в убийствата? Разкривайки истината, реалната истина, главният инспектор несъмнено си правеше огромна услуга. Перуджини беше използвал Чудовището като средство да напредне в кариерата и Виня скоро щеше да направи същото. По случая имаше ужасно много работа.

Сега, шест месеца по-късно, наближаващото оправдаване на Пачани заплашваше да провали всички теории и грижливо изготвени планове на главен инспектор Джутари. Той трябваше да направи нещо, за да смекчи вредата. И разработи план.

Сутринта на 5 февруари 1996 година в продължение на четири часа главният прокурор Пиеро Тони обобщаваше случая. „Делото срещу Пачани — заяви той, — не съдържа никакви доказателства, улики или факти. Няма никакви части от пистолета, които да го свързват с престъпленията, никакви патрони, подхвърлени в градината, не могат да го уличат, на нито един свидетел не може да се вярва“. Нямаше нищо. Според Тони основата на обвинението оставаше без адресат: следователите по никакъв начин не бяха обяснили как прословутият пистолет берета двайсет и втори калибър от убийствата през 1968 година се беше озовал от сардинския клан в ръцете на Пачани.

— Половин улика плюс половин улика — избухна Тони, — не прави цяла улика: получава се кръгла нула!

На 12 февруари адвокатите на Пачани просто нямаше какво друго да добавят. На следващия ден Фери и колегите му съдии се затвориха в залата си да решат.

Същия следобед главен инспектор Джутари облече черното си палто, вдигна яката, лапна половинката „тосканка“ и събра хората си. Немаркираните им коли се изстреляха от полицейския щаб и се отправиха към Сан Кашиано, където обградиха къщата на Марио Вани — бившия пощальон, който на първия процес на Пачани не спираше да повтаря, че двамата с Пачани са просто „другари по чашка“. Джутари и хората му арестуваха Вани и го вкараха в полицейската кола, без да оставят горкия човек дори да си вземе изкуственото чене. Те заявиха, че Вани е „другият човек“, когото Лоренцо Нези беше видял в колата. Обвиниха го, че е съучастник на Пачани в убийството.

Времето беше изключително добре подбрано. Сутринта на 13 февруари, в същия ден, когато апелативните съдии обявиха присъдата си, вестниците разпространиха новината за ареста на Вани като съучастник на Чудовището Пачани.

В резултат на това голямата бункероподобна съдебна зала заприлича на вулкан, готов да изригне. Арестът на Вани беше директно предизвикателство към съдиите в случай, че се осмелят да оправдаят Пачани.

По време на заседанията в съда пристигна един полицай, изпратен от главен инспектор Джутари, който носеше снопче листи. Той настоя да му бъде позволено да говори. Фери, председателят на съда, се раздразни от тази поява в последната минута. Въпреки това хладнокръвно позволи на пратеника на полицията да си каже думичките.

Мъжът обяви, че са се появили четирима нови свидетели по делото на Чудовището. Представи ги с гръцки букви: Алфа, Бета, Гама и Делта. „От съображения за сигурност — обяви той — Трибуналът не може да съобщи истинските им имена. Показанията им са от решаващо значение за случая, защото двама от тези свидетели — заяви пратеникът пред слисания съд, — всъщност са присъствали на двойното убийство през 1985 година, когато са били убити френските туристи. Те са видели Пачани да извършва убийството на местопрестъплението, а единият дори призна, че му е помагал. Показанията на останалите само ги подкрепят“. След повече от десет години мълчание четиримата свидетели се бяха решили най-накрая да проговорят само двайсет и четири часа преди крайното съдебно решение за съдбата на Пачани.