Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Но най-важното доказателство срещу Франческо се появи доста по-късно. В средата на юли карабинерите от малко градче на южното крайбрежие на Тоскана съобщиха на следователите от Флоренция, че на 21 юни са открили кола, скрита в гората, покрита с клони. Най-накрая се сетили да проверят номера й и открили, че принадлежи на Франческо Винчи.

Това имаше огромно значение: точно на 21 юни Специ и останалите журналисти бяха публикували фалшивия доклад, че една от жертвите в Монтеспертоли може да е останала жива достатъчно дълго, за да проговори пред полицията. Може би новините все пак бяха успели да подплашат Чудовището и да го накарат да скрие колата си.

Карабинерите арестуваха Винчи и го отведоха на разпит. Той се впусна да им разказва история за някаква жена и ревнивия й съпруг, но тя не звучеше особено достоверно и накрая не успя да обясни защо му е трябвало да скрива колата.

Франческо Винчи беше арестуван през август 1982 година, два месеца след убийствата в Монтеспертоли. Тогава разследващият магистрат заяви пред представители на пресата:

— Сега съществува опасността да бъдат извършени нови убийства, още по-драматични от предишните. Чудовището може да бъде изкушено да заяви правата си над убийствата и отново да се задейства. — Странни думи от устата на един съдия при ареста на заподозрения, но това показваше колко несигурни бяха следователите, че са заловили правилния човек.

Дойдоха есента и зимата, нови убийства нямаше. Франческо Винчи остана в ареста. Но флорентинци не се успокоиха: Франческо въобще не приличаше на интелигентното и аристократично Чудовище, което си бяха представяли; той беше типичният евтин мошеник, сваляч и чаровен мачо.

Цяла Флоренция напрегнато очакваше завръщането на топлото време и лятото, времето, предпочитано от Чудовището.

През есента и зимата на 1982–83 година Марио Специ написа книга за Чудовището от Флоренция. Озаглавена „ Il Mostro di Firenze “, тя беше издадена през месец май. В нея се проследяваше развитието на случая от убийствата през 1968 година до двойното убийство в Монтеспертоли. Тиражът й беше изчерпан за нула време от публиката, ужасена от онова, което можеше да донесе със себе си настъпващият летен сезон. Но с настъпването на благоуханните летни нощи не се чу нищо за нови убийства. Флорентинци се изпълниха с надежда, че може би този път полицията е заловила правилния човек.

Овен с писането на книгата и публикуването на материали по случая с Чудовището, онова лято Специ написа и една кратка статия за млада кинопродуцентка на име Цинция Торини, която беше продуцирала кратък документален филм за живота на Берто, последният лодкар, който прекарвал пътници през река Арно — възрастен, съсухрен човечец, който развличаше пътниците си с истории, легенди и стари тоскански поговорки. Торини остана доволна от статията на Специ и прочете с интерес книгата му за Чудовището. След това му се обади с предложението да заснемат филм за Чудовището на Флоренция и Специ я покани на вечеря в апартамента си. Това щеше да е късна вечеря дори по италианските стандарти, защото Специ спазваше журналистическия час.

И така вечерта на 10 септември 1983 година Торини подкара колата си по стръмния път, който водеше към апартамента на Специ. Както можеше да се очаква от човек от киносредите, Торини имаше живо въображение. По-късно щеше да разкаже, че дърветата от двете страни на пътя приличали на костеливи ръце, които се кривят и протягат нокти към нея на вятъра. Тя не спираше да си задава въпроса дали не си е изгубила ума да отива в сърцето на флорентинските хълмове в безлунната съботна нощ, за да разговаря с някакъв човек за ужасните престъпления, извършвани точно в този район в точно такива безлунни съботни нощи. На един от завоите на криволичещия път фаровете на нейния стар фиат 127 осветиха нещо, което се белеещо в мрака. „Нещото“ се изправи, разгъна се и стана огромно. Откъсна се от асфалта и безшумно се издигна като мръсен чаршаф, понесен от вятъра. Оказа се, че това е голям бял бухал. Торини усети как стомахът й се свива от страх, защото италианците, също като римляните преди тях, вярват, че е лоша поличба да видиш бухал през нощта. Едва се сдържа да не обърне колата и да си тръгне.

Тя спря на малкия паркинг пред огромната желязна порта на старата вила, превърната в жилищна кооперация, и натисна звънеца. Щом Специ отвори вратата, безпокойството й веднага изчезна. Апартаментът беше гостоприемен, топъл и ексцентричен — стара маса за игра на карти от седемнайсети век беше превърната в маса за кафе, по стените висяха стари фотографии и картини, в единия ъгъл се виждаше камина. Масата за вечеря беше сложена на терасата с изглед към обсипаните с блещукащи светлинки хълмове. Торини се присмя вътрешно на ирационалните си страхове и ги изхвърли от мислите си.