Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

В началото на август 1968 година на сцената се появил нов любовник: Антонио Ло Бианко, зидар от Сицилия, висок, мускулест мъж с черна коса. Той също бил женен, но това не го спряло да предизвика Франческо. „Барбара ли?“ — чували го да казва. — „До една седмица ще съм я изчукал“. Така и станало.

Сега и Салваторе, и Франческо имали повод да се чувстват ядосани и унизени. На всичкото отгоре Барбара тъкмо била откраднала шестстотин хиляди лири от Стефано, застраховката, която бил получил от катастрофата с мотора. Клановете Меле и Винчи се страхували, че ще ги даде на Ло Бианко и решили да си ги върнат.

Историята на Барбара Лочи стигнала до финалната си глава.

Краят настъпил на 21 август 1968 година. Внимателната реконструкция на престъплението, направена години по-късно, разкри какво се е случило. Барбара отишла заедно с новия си любовник Антонио Ло Бианко на кино, да гледат най-новия японски хорър. Завела и сина си Наталино, който бил на шест години. След това тримата си тръгнали с бялата алфа ромео на Ло Бианко. Колата излязла от града и свила по един тесен разкалян път, който минавал покрай гробището. Изминали още няколкостотин фута и спрели до поле, засадено със захарна тръстика, където често идвали, за да правят секс.

Стрелецът и съучастниците му вече били скрити в тръстиката. Те изчакали, докато Барбара и Ло Бианко започнат да правят секс — тя върху него. Прозорецът на задната врата бил свален — нощта била топла — и стрелецът тихо се приближил до колата, протегнал през прозореца ръката си, в която държал беретата двайсет и втори калибър и се прицелил. Пистолетът се озовал на няколко фута над главата на Наталино, който спял на задната седалка. Почти от упор — по ръба на раната били открити прашинки барут — той стрелял няколко пъти: четири в него и три в нея. Всеки куршум бил идеално насочен, проникнал в жизненоважни органи, и двамата умрели на място. Наталино се събудил при първия изстрел и видял пред очите си яркожълтите проблясъци.

В пълнителя на пистолета останал още един патрон. Стрелецът подал пистолета на Стефано Меле, който го взел, насочил го към тялото на мъртвата си съпруга и с трепереща ръка натиснал спусъка. Дори от толкова близко разстояние изстрелът се оказал неточен и куршумът попаднал в ръката на жената. Но това нямало никакво значение — тя била мъртва и изстрелът изпълнил предназначението си: замърсил ръката на Стефано с барут така, че тестовете със сигурност да го засекат. Глупакът Меле щял да поеме вината заради останалите. Някой потърсил в жабката изчезналите шестстотин хиляди лири, но не ги намерил там. (Следователите щяха да ги открият по-късно, скрити на друго място в колата.)

Последният проблем било детето, Наталино. Момчето не можело да бъде оставено в колата заедно с мъртвата си майка. След убийството то видяло баща си да държи пистолета и извикало:

— Това е пистолетът, който уби мама!

Меле хвърлил пистолета на земята, взел сина си, облегнал го на рамото си и си тръгнал. Запял му песен, за да го успокои. На два и половина километра по-нататък Стефано го оставил пред вратата на някаква непозната къща, натиснал звънеца и изчезнал. Когато някой отвътре се показал на прозореца, той видял едно ужасено малко момче да стои на осветените стъпала пред входната врата.

— Мама и чичо умряха в колата — извикало детето с тънък, треперлив гласец.

Още през 1968, годината на двойното убийство, следователите открили много улики, които показвали, че то е извършено от група хора, но тези улики били пренебрегнати или отхвърлили.

Полицията щателно разпитала шестгодишния Наталино, единственият свидетел на престъплението. Разказът му бил объркан. Баща му бил там. Веднъж по време на разпита той казал:

— Видях Салваторе в тръстиката.

После бързо се поправил, заявявайки, че това не е бил Салваторе, а Франческо, след което признал, че баща му го е накарал да каже, че е бил Франческо. Той описал „сянката“ на друг мъж на местопрестъплението и от време на време споменавал „чичо Пието“, който също бил там — мъж, който „сресва косата си надясно и работи през нощта“ — като сигурно имал предвид чичо си Пиеро Мучарини, който работел като пекар. След това казал, че не си спомня нищо.

Единият от карабинерите, раздразнен от противоречията в разказа на детето, го заплашил:

— Ако не ни кажеш истината, ще те дам на мъртвата ти майка!

Единственото солидно късче информация, което следователите получили от момчето, било, че е видяло баща си на местопрестъплението с пистолет в ръка. Неморалният съпруг бил идеалният заподозрян. Арестували Стефано Меле още същата нощ и бързо разбили на пух и прах жалкото му алиби, че си е бил вкъщи болен на легло. Парафиненият тест показал следите от барут по палеца и показалеца на дясната му ръка, класически модел на човек, който наскоро е стрелял с пистолет. След теста дори глупак като Меле би разбрал, че няма повече смисъл да отрича, и той си признал, че е присъствал на сцената на престъплението. Може би дори се усетил, че е бил натопен.