Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Но когато Специ се поинтересува от старото престъпление, извършено през 1968 година, Меле отново започна да увърта. Отговорите му бяха продължителни и несвързани, сякаш изричаше всичко, което му минаваше през ума. Нещата изглеждаха безнадеждни.

Накрая той каза нещо странно:

— Трябва да разберат къде е пистолета, иначе ще има още убийства… Те ще продължат да убиват… Ще продължат…

Когато Специ стана да си върви, Меле му направи подарък: пощенска картичка с къщата и балкона във Верона, където се смяташе, че Ромео е признал любовта си на Жулиета.

— Вземи я — каза Меле. — Аз съм „семеен“ мъж, а това е най-прочутото „семейство“ в света.

Те ще продължат… Едва след като си тръгна, Специ осъзна, че Меле е използвал множествено число. Той не спираше да говори за „тях“, сякаш ставаше въпрос за повече от едно Чудовище. Защо ли смята, че са няколко? Сякаш намекваше, че не е бил сам, когато жена му и любовникът й са били убити. Че е имал съучастници. Меле очевидно смяташе, че тези съучастници са продължили да убиват.

Тогава Специ осъзна нещо, което полицията също беше установила: че убийствата от 1968 година не са престъпление от страст. Ставаше въпрос за групово убийство, за кланово убийство. Меле не е бил сам на местопрестъплението: имал е съучастници.

Дали един от тях или пък всичките не са станали Чудовището от Флоренция?

Полицията се зае да разследва с кого е бил Меле през онази съдбовна нощ. Този етап на разследването ги отведе дълбоко в сърцевината на непознатия и брутален клан от Сардиния, към който принадлежеше и Меле. Случаят стана известен под името Писта Сарда , Сардинската следа.

Сардинската следа разкри един любопитен и почти забравен етап от италианската история, масовата емиграция от остров Сардиния към континентална Италия през шейсетте години на миналия век. Много от тези емигранти се озоваха в Тоскана, завинаги променяйки облика на провинцията.

Завръщането към началото на шейсетте не е просто поглед четирийсет и пет години назад. Тогава Италия е била съвсем различна страна, един свят, който днес е изчезнал напълно.

Обединената държава е създадена през 1871 година, събирайки в себе си различни херцогства и феодални владения, установявайки нова нация на древните земи. Жителите й говорели около шестстотин различни езика и диалекта. Когато новата италианска държава избрала флорентинския за официален „италиански“, само два процента от населението всъщност го владеели. (Флорентинският бил предпочетен пред римския и неаполитанския, защото бил езикът на Данте.) Дори през 1960 година едва половината от гражданите можели да говорят стандартен италиански. Страната била бедна и изолирана, все още се възстановявала от мащабните опустошения на Втората световна война, властвали глад и малария. Малко италиански семейства имали течаща вода в къщите си, притежавали кола или имали електричество. Великият индустриален и икономически подем на модерна Италия едва тогава започвал.

През 1960 година най-бедната, най-изостанала част на страната бил безплодният, изсушен от яркото слънце планински остров Сардиния.

Това била Сардиния много преди да се появи Коста Смералда, пристанищата и яхтените клубове, богатите араби, игрищата за голф и струващите милиони долари крайбрежни вили. Една изолирана култура, обърнала гръб на морето. Сардинците винаги са се страхували от него, защото през изминалите векове то им донесло само смърт, плячкосвания и изнасилвания. „Онзи, който идва от морето, граби“, гласи една стара сардинска поговорка. От морето пристигнали корабите на Пиза с християнския кръст на корпусите си, които изсекли горите на Сардиния, за да построят флота си. От морето пристигнали черните фелуки на арабските пирати, които отвеждали със себе си жени и деца. А преди много векове — поне така твърди легендата — също от морето придошла огромна вълна цунами, която помела крайбрежните градове и пропъдила завинаги жителите на острова към планините.

Полицията и карабинерите, които се занимаваха с разследването на Писта Сарда , Сардинската следа, отидоха в планините, в древното градче Вилачидро, откъдето произхождаха повечето сардинци, свързани с клана на Меле.

През 1960 година почти никой в Сардиния не говорел италиански — общували на собствения си език, логудорезе , който се смята за най-древният и най-чист от всички романски езици. Сардинците не спазвали никой от законите, наложени от „ sos italianos “, както наричали жителите на континентална Италия. Те следвали собствените си неписани закони, кодексът на Барбаджа, произхождащ от древната област в централна Сардиния, наречена Ла Барбаджа, един от най-пустите и необитаеми райони в Европа.