Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

В основата на кодекса стои мъжът, известен като balente , хитър разбойник, лукав, изкусен и безстрашен, който сам си разрешава проблемите. Според кодекса на Барбаджа кражбата, най-вече на домашен добитък, се смята за благородно дело когато е насочена срещу конкурентно племе, защото освен печалбата, това е героична постъпка. Чрез кражбата крадецът демонстрира своята хитрост и превъзходство над съперника си, който плаща цената за неспособността си да се грижи за своя имот и добитък. При определени правила отвличането и дори убийството са оправдани. От balente трябва да се страхуват и да го уважават.

Сардинците, особено овчарите, които прекарвали по-голямата част от живота си в изолация, ненавиждали италианската държава, която приемали като окупатор. Ако някой овчар, който, спазвайки кодекса на Барбаджа, нарушавал законите, наложени от „чужденците“ (италианците), вместо да понесе срама от влизането в затвора, той ставал беглец извън закона и се присъединявал към групите от други бегълци и бандити, които живеели в планините и нападали други общини. Дори като беглец, той продължавал тайно да живее в своята общност, където му осигурявали защита, приемали го топло и дори му се възхищавали. В замяна на това бандитите раздавали на хората част от плячката си, като винаги избягвали да извършват грабежите в близост до своята територия. Хората от Сардиния смятали бандитите за хора, които ожесточено защитавали правата си и честта на общността срещу чуждите потисници, и им отдавали почти митична почит, приемайки ги като романтични и смели фигури.

Точно в това кланово общество навлязоха следователите, следвайки криволичещата Сардинска следа, като разкриха една древна култура, пред която сицилианската концепция за омерта изглежда почти модерна.

Градчето Вилачидро е изолирано дори по стандартите на Сардиния. Прелестно въпреки бедността си, то се намира на едно високо плато, разделено от река Лени, заобиколено от скалисти върхове. В дъбовите гори зад градчето се чува ревът на елени, а над гранитните зъбери се вият кралски орли. Големият водопад Са Спендюла, едно от природните чудеса на Сардиния, е вдъхновил поета Габриеле Д’Анунцио по време на посещението му на острова през 1882 година. Докато се възхищавал на каскадата от водопади, които подскачали между огромните скални блокове, той забелязал един от местните жители:

Останалата част на Сардиния, от друга страна, смята Вилачидро за прокълнато място, за „земя на сенки и вещици“, както мълви една стара поговорка. Всички разказват, че вещиците във Вилачидро се обличат в дълги рокли, които се влачат по земята, за да прикриват опашките им.

Вилачидро е бил домът на семейство Винчи. Братята Винчи били трима. Най-големият, Джовани, изнасилил една от сестрите си и бил отхвърлен от общността. Най-младият, Франческо, имал репутацията на избухлив човек и се славел с уменията си да борави с ножа — можел да убие, одере, изкорми и заколи овца за нула време.

Средният брат се казвал Салваторе. Той се оженил за една тийнейджърка, Барбарина, „Малката Барбара“, която му родила син Антонио. Една нощ Барбарина била открита мъртва в леглото си, а смъртта й била определена като самоубийство с газ пропан. Но из Вилачидро се носели грозни слухове за това тъй наречено „самоубийство“. Твърдяло се, че Антонио бил преместен от леглото на майка си, след като вентилът на бутилката с газ бил отворен, и така животът му бил спасен — а майка му била оставена да умре. Повечето от жителите на града вярвали, че Салваторе я е убил.

Смъртта на Барбарина била последната капка. Целият град се надигнал срещу братята Винчи и те били принудени да напуснат Вилачидро. Един прекрасен ден на 1961 година те се качили на ферибота към континента, присъединявайки се към гигантската вълна имигранти от Сардиния. Слезли на суша в Тоскана, за да започнат нов живот.

От другата страна на морето ги очаквала една друга Барбара.

Когато тримата братя Винчи пристигнали на дока в Ливорно, те въобще не приличали на типичните сардински имигранти, които слизали от ферибота в Тоскана, стиснали здраво картонените си куфари, със замаяни лица, напуснали за пръв път малките си планински селца само с дребни пари в джобовете. Братята Винчи били самоуверени, приспособявали се лесно и били изненадващо опитни.