Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Малеее, какъв блясък! — цъка с език Майки без всякакъв свян. — Сигурно тук живеят доста знаменитости, а?

— Опасявам се, че нямам право да разкривам подобна чувствителна информация — отговаря сковано портиерът.

Майки се обръща, намигва ми и прошепва:

— Мадона!

Пряко себе си аз се ухилвам и едва успявам да сдържа кикота си на глас.

Точно пред нас забелязвам асансьор, чиито врати всеки момент ще се затворят.

— Я вижте! — посочвам го. — Тъкмо навреме!

И се втурвам напред, обаче портиерът ме спира с властен жест.

— Апартаментът на последния етаж си има собствен асансьор! — отбелязва сухо.

Леле-мале! От тузарско по-тузарско!

Може пък Майки да е прав. Нищо чудно и Мадона да живее тук.

Изпълнена с нетърпение, аз влизам в асансьора. Вътре е доста тясно, така че се налага да се посбутаме. Вратите се затварят. Портиерът натиска церемониално бутона с облечения си в бяла ръкавица пръст и ние тръгваме нагоре. Изкачваме се все по-високо и по-високо. Усещам как стомахът ми се преобръща, което ми подсказва, че скоростта се увеличава. Божичко, ама ние май наистина отиваме много високо, а? Вече и ушите ми забучават.

Преглъщам тежко в опит да ги отпуша. Никакъв резултат. Все така си бучат. Може би трябва да се прозина… Поставям ръка на устата си и правя две изкуствени прозявки, но пак никакъв резултат. Ушите ми са напълно блокирали. Дотолкова, че нищо не чувам.

С периферното си зрение забелязвам портиера. Гледа ме като човек, който ти е задал въпрос и сега очаква твоя отговор. Мътните го взели! Като се старая да изглеждам колкото е възможно по-естествена, аз отправям към него самоуверената усмивка на човек, който знае точно какво прави — да не би да си помисли, че съм от онези, дето не могат да чуят нещо, защото ушите им пищят.

Така де! Човек би си казал, че никога не съм влизала в асансьор!

„Не си! — приглася ми едно тъничко гласче вътре в главата ми. — Ти мразиш асансьори!“

Сърцето ми се преобръща. С всичките вълнения, споходили ме днес, очевидно съм успяла по някакъв начин да блокирам този ужас, но ето че сега усещам завръщането му. Е, голяма работа! Не че имам някаква фобия, така де! Просто предпочитам да използвам стъпалата.

„Откакто веднъж асансьорът остана заклещен между етажите на колежа и трябваше да викат пожарната, за да те извадят!“ — напомня познатото ми вече гласче.

В гърдите ми се надига паника. Но не й обръщам внимание. Хубаво де, ще се оправя. Всеки момент ще се оправя! Онзи асансьор беше стар и раздрънкан. А това тук е Ню Йорк, родното място на небостъргачите. И хората непрекъснато използват асансьори.

„Американски или не, асансьорите са си асансьори. А ти се ужасяваш от тях! Още сънуваш кошмари как въжетата на асансьора се късат и ти пропадаш и умираш!“

Започвам да дишам бавно и фиксирам поглед в една точка пред мен. Знам, че се държа нелепо. Сигурна съм, че ако признаеш пред нюйоркчанин, че се страхуваш от асансьори, ще те помисли за откачена.

Поглеждам към Майки за подкрепление. Обаче той си гледа в краката и си мърмори нещо под носа. Забелязвам, че на врата му има малко златно кръстче. И той го стиска.

По дяволите!

Това не е добре. Ама никак не е добре! Това е…

Асансьорът внезапно спира и вратите се отварят.

Ооох!

Страхът ми внезапно се изпарява под въздействието на зашеметяващата гледка към Сентрал Парк, която се открива пред очите ми. Докато ти поглед стига, се простира прекрасна зелена гора. И продължавало хоризонта, сякаш някой е откъснал огромно парче от английската природа, за да го стовари точно в сърцето на Манхатън.

— Мътните го взели! — чувам стенанието на Майки в мига, в който пристъпваме към огромните френски прозорци на апартамента. Обръщам се и го виждам как е стиснал здраво количката и не смее да се пусне. — Не си падам много по височини — промърморва. — Завива ми се свят.

— Бих препоръчал да оставите сандъците тук, в коридора — изрича зад нас портиерът. — Така няма да пречат.

— Разбира се, няма проблеми — кимва шофьорът, очевидно нетърпелив да си свърши работата и да се маха оттук колкото е възможно по-скоро.

— Много е важно нищо да не пречи на изхода — продължава тържествено портиерът. — Пожарни разпоредби!

— Разбира се — кимвам разсеяно, а погледът ми се плъзга наоколо. Божичко, ама този апартамент действително бил огромен!

И в ума ми зазвучава гласът на Лойд Гросман: „Кой може да живее на подобно място?!“

— Пожар ли? — обажда се Майки измъчено. — Някой не каза ли току-що „пожар“? — И започва да разтоварва още по-бързо. Бицепсите му се издуват и свиват като бутала.