Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Ама нали, щом вече някой се е подписал… — смотолевим.

Магда вдига ръка и с тон, който не търпи възражение, отсича:

— Ти ще чакаш!

Умълчавам се. „Знам, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Тя е твърдо решена да ме сватоса — си казвам наум, докато се качвам против волята си в кабината при шофьора. — И ако се съди по сина й Даниел, вкусът й вече ми е ясен.“

— Готови ли сме?

Силен негърски акцент от Куинс прекъсва пропадането ми към бездната на отчаянието. Наближавам трийсетте, а все още не съм омъжена и се намирам в ръцете на добронамерени приятели и роднини, а сега и на шефката ми, които до един се опитват да ме сватосат с всичко, което ходи и диша, и има пенис.

Вдигам очи.

И усещам как настроението ми се възвръща. Толкова бях потънала в мислите си, че до този момент изобщо не бях забелязала шофьора. Оказва се доста готин — с обръсната глава, тъмнокафяви очи и най-белите зъби на света. Толкова са бели, че почти светят на фона на тъмната му кожа. А какви ръце само! Очите ми се плъзгат към бицепсите, които издуват ръкавите на тениската му като дини, когато хваща волана на камиона. Еха! Май досега не съм виждала на живо подобни бицепси! Изглеждат така, сякаш са откраднати от „Рамбо“ или „Роки“, или някой друг от филмите със Силвестър Сталоун. Освен това зървам и жестока татуировка на дракон.

Мамка му! Ама аз го зяпам!

— Хммм… да — усмихвам се ведро.

— Лууузи!

Извръщам рязко глава и виждам до страничното стъкло на кабината Магда. Неодобрението й буквално крещи. И без да си давам сметка какво правя, аз свеждам очи към краката на шофьора. Обут е с маратонки „Найки“.

„Че какво от това?! — казвам си възмутено. — Да не би да си търся съпруг!“ И после погледът ми се плъзва към китката му и забелязвам, че няма часовник. Обаче има халка.

И надеждите ми се изпаряват.

— И не забравяй да ми се обадиш! — нарежда шефката ми. — Искам да се уверя, че всичко е доставено на място!

— Разбира се — отговарям послушно и шофьорът завърта ключа.

— И не забравяй…

За мое щастие гласът й е погълнат от мощния рев на двигателя на камиона.

Камионът потегля и аз й помахвам за довиждане. Виждам как фигурката й се смалява все повече и повече в страничното огледало и за първи път през този ден си позволявам да изпитам вълнение. Направо не мога да повярвам! Аз, Луси Хемингуей, отговорна за едни от най-прекрасните произведения на изкуството! Официален представител на галерията! Отговорността действително е много голяма, но пък е и невероятен шанс за издигане в кариерата.

Освен това ще имам възможността да зърна отвътре един истински тузарски апартамент в Ню Йорк! В сграда с портиер и всичко останало.

Усмихвам се вътрешно, свалям стъклото на прозореца до мен и отправям влюбен поглед към Манхатън. Заедно с картини на стойност десетки хиляди долари, аз започвам своето пътешествие към сърцето на града.

Задръстванията стават все по-големи. И вече изгубвам бройката на спиранията и тръгванията ни, придружени от сочните ругатни и скачането върху клаксона, с които моят шофьор поздравява събратята си зад воланите. Но пък се оказва страхотен екскурзовод, пълен с невероятно смешни истории за всеки от районите, през който преминаваме.

— Сохо е Сохо, защото е на юг от Хюстън. Съседът му е Трибека, което пък означава „Триъгълник под канала“. Едно време тук имаше само изоставени складове, докато Робърт де Ниро не основа филмовия фестивал „Трибека“. А Гринич Вилидж го наричат просто „Вилидж“. И открай време си е рай за бохемата на града. Виждаш ли онова кафене на ъгъла? Там някога са висели редовно Джак Керуак и Боб Дилън!

Времето е горещо и влажно и аз се взирам през прозорчето и не мога да откъсна очи от Манхатън.

— А това тук е Юниън Скуеър. Едно време беше адски отвратително място, сборище на наркодилъри. За щастие го изчистиха. Ей там пък е роден Рузвелт. Удивително, нали? А това е Челси, който е прочут като мястото, където Сид Гадния уби Нанси Гъбата.

Колкото по-навътре в Манхатън навлизаме, толкова по-бързо старите тухлени складове със стени, покрити с пожарни изходи като бръшлян, отстъпват пред елегантни постройки от кафяв камък с широки стълбища и полирани медни брави. В пролуките между сградите нахлуват снопове слънчева светлина, а фасадите се трансформират от дупки за един долар, пазарища и стари книжарнички в блестящи дизайнерски магазини и скъпи ресторанти.

Заедно с обстановката се променят и хората. От неугледните типове в изтъркани дънки и избелели тениски, излизащи от музикалните магазини втора употреба на Канал Стрийт, през мамичките с руси опашки и бебешки колички, изпълнили масичките в Горен Уест Сайд, до ордите маниаци на бягането и на ролерите, които сноват из Сентрал Парк.