Александра Потър - Ти, който не си за мен

И бяло. Всичко тук е бяло. Това констатирам, докато оглеждам белите килими, белите дивани, белите стени. Изпълва ме странен трепет. Изведнъж ми се приисква да имах чаша червено вино под ръка, за да го разплискам навсякъде.

Не че непрекъснато разливам червено вино, където мина, макар да ми се е случвало няколко пъти. И не че съм непохватна, просто…

О, кого заблуждавам?! Ако живеех тук, щях да изкупя всички бои на света.

Но в случая няма смисъл да си притеснявам от бялото. Така си казвам, когато си спомням за моята разхвърляна кутийка в другия край на града с неподходящи съчетания от цветове и странна смесица от магазини в стил „Изтокът среща Запада“. Което сигурно не е лошо.

— Аз също много обичам живописта.

Обръщам се бавно към портиера.

— О, така ли? — кимвам учтиво.

— Любимият ми художник е Ван Гог — доверява ми той. — Тук има ли нещо от него? — И кимва по посока на сандъците.

— За съжаление не — усмихвам се аз.

Портиерът оборва унило глава.

— Окей, аз приключих! — прекъсва ни Майки, като се изправя. Вади документа за доставка от джоба си и ми го поднася за подпис.

— Страхотно! Благодаря! — Надрасквам подписа си и му връщам документа.

— Окей! А сега се махам оттук! — Втурва се към асансьора, застава послушно до затворената врата с количката си и се обръща към портиера. Напомня ми за кученцето на родителите ми, когато иска да излезе на разходка и се зарежда пред вратата, въртейки нетърпеливо опашка.

— Моля да ме извините, госпожице! — докосва фуражката си портиерът, прочиства гърло и се насочва към асансьора като пилот, влизащ в кабината на самолета. — Ако има някакви проблеми, аз съм долу! — Белите ръкавици отново натискат бутона. — Веднага ще дойда! — и с тези думи двамата с Майки изчезват зад затварящата се врата.

Заслушвам се в тихото бръмчене на асансьора, докато слиза надолу. То заглъхва все по-бързо и по-бързо, докато накрая се възцарява мъртвешка тишина.

Добре де, и сега какво?

Останала сама в огромния апартамент на последния етаж на тази тузарска сграда, аз замръзвам за момент и се оглеждам. Кой го знае кога ще се върне собственикът. И какво ще правя дотогава?

И изведнъж в съзнанието ми изниква образът на Маколи Кълкин във филма „Сам вкъщи“ как започва да тича от стая в стая, да отваря шкафове и гардероби и да скача по леглата.

Не че и аз ще постъпя така, разбира се. Все пак аз съм жена на двайсет и девет години, със стабилна професия, а не осемгодишно дете.

И като стана въпрос за това, защо да не взема да потършувам — пардон, да поразгледам — наоколо?

Тръгвам бавно по коридора и влизам отново в просторната дневна с нейната неповторима панорама във всички посоки. Което е доста по-различно от гледката от моя прозорец. Заковавам поглед върху кулата на Емпайър Стейт Билдинг, която се издига право пред мен, сякаш някой нарочно я е поставил там в моя чест.

И като си помисли човек колко се вълнувах, че понякога има надежда да зърна частица от нея от прозореца на Робин! Тук имам чувството, че са ми дали билети на първия ред за най-великото шоу на света.

Изпълнена с благоговение, аз се обръщам и продължавам да пристъпвам наоколо. Когато внезапно ме озарява една мисъл. Лъскави местенца като това обикновено имат някаква супермодерна охранителна система. Ами ако навсякъде наоколо има камери и сега някой ме наблюдава? А аз стоя върху снежнобял мек килим с безформените си и мръсни чехли. Само дето единият ми крак май нещо е заял… Чакайте малко, какво…

Дъвка!

Върху снежнобелия тузарски килим!

Мамка му!

Падам на колене и бързо започвам да търкам мазното сиво петно с пръсти. Отврат! Лепкаво и гадно! Опитвам се да издърпам дъвката от килима, но тя буквално се е разляла в тъканта и отказва да излезе. Мамка му! Ами ако използвам ножичката си за нокти? Започвам да ровя в чантата си. Нося толкова много боклуци, че не може да нямам и ножичка… Аха, ето я!

Разтварям я и с едно от остриетата започвам да стържа дъвката от килима. Ей сега ще стане… След няколко минути и доста голямо търпение от моя страна виждам, че са останали само две упорити петънца. Ами ако взема да подстрижа малко косъмчетата, а? Никой няма да забележи. Ще бъде като ново…

Мамка му! Дупка!

Направих дупка!

Смръзвам се от ужас. Сърцето ми забива в гърдите. Дупката ме гледа и ми се присмива. О, боже! Луси! Оставят те сама за пет минути и виж какво правиш!

Започвам отчаяно да роша косъмчетата на килима, за да прикрия дупката, обаче нищо не става — определено остава място, където би трябвало да има повече косъмчета. Изглежда почти като плешивина.