Александра Потър - Ти, който не си за мен

— И ето ни накрая до заветната цел!

И подобно на фанфари спирачките на камиона изскърцват силно и той спира с въздишка и силно разтърсване. Намираме се пред огромна сграда, извисяваща се от другата страна на парка.

— Така ли? — питам неуверено и проточвам врат, за да я видя колко е висока.

— Аха! — кимва Майки и се ухилва. После оглежда сградата и подсвирва. — Ама че тузарска работа!

Поглеждам към зелената тента над входа, към червения килим, който стига чак до тротоара, и към лъскавата врата от стъкло и метал, през която точно в този момент изскача униформен портиер и се втурва към нас.

Брееей! Това е все едно да пристигаш в хотел „Савой“ или нещо подобно.

— Сигурен ли си, че това не е хотел? — подвиквам на Майки, който вече е изскочил от камиона и отваря задната врата.

Той се разсмива с пълно гърло и отвръща:

— Не, разбира се. Просто някои хора живеят така, госпожице!

Става ми притеснено. Тази работа май наистина е сериозна. Измъквам се нервно от камиона, придърпвам надолу полата си и приглаждам бухналата си от горещината в кабината коса. Това е поредната разлика между мен и сестра ми Кейт — докато нейната коса е руса, гъста и права, моята е кафява и тънка.

Сигурна съм, че притежавам най-отегчителния цвят коса на света. Никога няма да забравя първия път, когато се боядисах. Както стана ясно от каталога на цветовете в „Буутс“ — нали се сещате, от онези, с кичурчетата — тя не беше нито кестенява, нито дори тъмнокафява, а само „нормално кафява“. Възможно ли е да съществува по-обезкуражаващо описание на коса на света?

Поради което оттогава насам не съм престанала да я боядисвам. Бях „златен скоч“, „канела“, „катран“ и всички останали нюанси между тях, в това число един шантав период в средата на двайсетте, когато реших да опитам нещо различно и я боядисах в „бонбонено розово“. Но в момента съм направила най-разумния и зрял избор сред цветовете — „кестен“.

— Добър ден! Сигурно сте от галерията, нали?

Обръщам се и виждам срещу себе си портиера. Облечен е в тъмнозелена униформа, фуражка и бели ръкавици.

— О, да! — отговарям и се усмихвам, за да прикрия напрежението си. Но когато вдигам очи, забелязвам, че той изобщо не се усмихва, а аз се хиля като глупак. Побързвам да заема същото сериозно изражение като неговото, подавам ръка и отсичам: — Приятно ми е, Луси Хемингуей, старши… хммм… координатор.

Току-що си го измислих. Нямам никаква официална длъжност.

— Задължението ми е да проследя изпълнението на доставката и да се уверя, че колекцията от произведения на изкуството е достигнала до своя получател.

Иска ми се да изглеждам като истинска професионалистка. Като човек, който владее ситуацията. Като някой, който е ефективен, организиран и… ами, в най-общи линии, който е точно като сестра ми.

И не желая — повтарям, не желая — да изглеждам като човек, чийто подход към разрешаването на проблемите е да се престори, че те не съществуват и да се надява да изчезнат от само себе си, който си съставя списъци, но непрекъснато ги губи, и който веднъж натисна опцията „Изпрати на всички“ в отговор на покана на приятелка за рожден ден, питайки я дали все още прави секс с бившия си.

— А, да! — кимва тържествено портиерът. — Получих инструкции да ви очаквам. — Бутва нагоре очилата си със стъкла във формата на месечини и плъзва поглед към картините, които в момента Майки товари на една количка. — Разпоредено ми е да ви заведа до апартамента на последния етаж.

Стомахът ми се преобръща. Пак този тузарски апартамент. Можеш да измъкнеш момичето от кутийката му, която то нарича свое жилище, но никога не можеш да измъкнеш въпросната кутийка от момичето.

— Бихте ли били така добри да ме последвате?

Майки тръгва напред с количката, а аз послушно потътрям крака зад него. Влизаме в обширно мраморно фоайе. В средата зърваме шадраван, покрай стените — кожени канапета, и навсякъде огромни вази, пълни с всевъзможни екзотични цветя, за които знам, че струват цяло състояние.

— Асансьорът е право напред.

Опитвам се да си предам безгрижен и спокоен вид, обаче главата ми се върти наляво-надясно като на сова. Не е съвсем като фоайето на моята кооперация, в което едва успяваш да стигнеш до стълбите от велосипеди, бебешки колички и купища поща. А да не говорим какво следва по самите стълби! Които са толкова стръмни, че на техния фон стените на пирамидите на маите в Чичен Ица изглеждат като разходка в парка.