Александра Потър - Ти, който не си за мен

Излизам от кухнята и се връщам обратно в дневната, за да продължа да се правя на примерна. Но започва да ме гложди досада. Досега не съм открила нищо интересно, а първоначалното вълнение от попадането в този апартамент вече поизстина. Освен това съм доста уморена. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Ще ми се да можех да се прибера у дома, да си взема една вана и да се свия на дивана с тазвечерния епизод на Опра и мъжа, който се мисли за мечка гризли, дето го е записала Робин. Като ми разказа за него, ми се стори пълен абсурд, но сега като че ли откривам достойнствата му.

След огромна прозявка аз се връщам обратно по коридора в търсене на нещо интересно. И тогава зървам рафтовете за книги. Преди не ги бях забелязала, но подобно на всичко друго в този апартамент, и те са все още празни. Пред тях стоят два полуотворени кашона. Сигурно са с книги. Прикляквам до кашоните и ги отварям.

Не че има нещо кой знае какво за гледане. Както и бях предположила, оказват се наистина книги. Започвам да прелиствам разсеяно някакви политически автобиографии, под тях виждам няколко пътеводителя, два доста опърпани романа с меки корици на Джон Гришам, книга за ренесансовите художници… За миг се вцепенявам. Бавно и внимателно вадя тежката книга с твърди корици. Поставям я в скута си и започвам предпазливо да я разлиствам. Микеланджело, Леонардо да Винчи, Ботичели…

Очите ми се плъзгат по всяка от картините. Сякаш гледам снимки на стари приятели. При някои ми харесва рисунъкът, при други — светлината. Някои намирам за твърде сантиментални, други — за прекалено религиозни.

Обръщам на следващата страница и сърцето ми претупва.

„Портрет на музикант“ от Тициан.

Вторачвам се в лицето, което ме гледа от платното, и спомените ми се връщат назад към онзи първи път, когато го видях на живо. Бях на деветнайсет и се мотаех из Академичната галерия на Венеция с пътеводител в ръка и задължителните слушалки, които задължително не работеха. Когато съвсем случайно го зърнах, скрит в един тъмен ъгъл.

Беше любов от пръв поглед.

С дългата, тъмна, рошава коса, отметната от лицето му, с брадата и замечтаните очи, с тъжното му изражение, силното чело и втренчения поглед той се оказа един от най-красивите мъже, които някога бях виждала.

При това музикант! Като се знам що за стока съм, какъв да е друг?! Открай време съм си падала по музиканти. Покажете ми мъж с косми по лицето и китара в ръка и аз веднага ще ви покажа какво е любов от пръв поглед! Само като зърна Дандоуг „Лемънхедс“, трагично загиналия Кърт Кобейн, та дори и Том Йорк на „Рейдиохед“, коленете ми се подкосяват.

Превъртам бързо лентата на спомените. Да, виждам всичко така, сякаш беше вчера — застанала съм в малкото слънчево петно на галерията, вторачила съм се като хипнотизирана в него и си мисля, че ето, най-сетне открих идеалния мъж, обаче той не е истински. Беше част от обучението ми по история на изкуството — не похотливата част обаче, — както и причината, поради която прекарвах въпросното лято в Италия. Бях пристигнала само преди няколко дена, но вече се бях влюбила милион пъти — в огромните плата спагети с редици трюфели, в сградите с фасади в избеляла охра, в умопомрачителните пици, в тихия плясък на водата о бреговете на каналите…

А сега и в това платно.

— Готиничък тип, нали?

Едва този глас някъде зад мен бе успял да ме накара да отместя очи от картината. Иначе кой знае още колко време щях да продължавам да си стоя там, дивейки се на неподражаемия талант на Тициан и наслаждавайки се на приятната хладина на галерията след пещта, която беше навън. Именно тези няколко думи, изговорени с американски акцент, ме бяха накарали да осъзная, че не съм сама, и да очаквам да видя…

Всъщност и до ден-днешен не съм сигурна какво точно очаквах тогава да видя. Може би нищо особено. Просто поредния турист с фотоапарат и пътеводител. В крайна сметка градът беше пълен с тях, нали така?! И ако изобщо бе успял да ми повлияе по някакъв начин, този глас определено ме бе подразнил, защото бе прекъснал фантазиите ми.

И именно тогава зърнах за първи път Натаниел.

Дълга, рошава коса. Руса. Дънки и тениска. Маратонки.

И веднага разбрах.

През частите от секундата, които бяха необходими на очите ми да го обходят целия, застанал в сенките само на няколко крачки от мен, пъхнал небрежно ръце в джобовете си и усмихващ се лениво, аз бях изпълнена с нещо, което никога до този момент не бях преживявала. Все едно ме удари гръм. Сигурността, която нахлу в душата ми беше толкова непоколебима и силна, че главата ми се замая.