Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

После се обади на лекаря в Амалоя, който потвърди, че пеленаче на девет дни било ухапано по крака, както си спяло в креватчето. Баба му, която единствена видяла животното, твърдяла, че било гущер. След това крачето се подуло и пеленачето едва не умряло. Бабата казала, че гущерът бил зелен с кафяви ивици по гърба. Ухапал детето няколко пъти, преди жената да го види и изпъди.

— Странно — каза Гутиерес.

— Напротив, приличаше на всички останали — отвърна лекарят и прибави, че чул и за други случаи на ухапвания.

Едно дете във Васкес, следващото село по брега, било ухапано, докато спяло. И още едно в Пуерто Сотреро. Всичките тези инциденти се бяха случили през последните два месеца. Бяха пострадали все спящи деца или бебета.

Тази нова и характерна тенденция накара Гутиерес да предположи, че става дума за непознат досега вид гущер. Беше нещо напълно възможно в Коста Рика. Широка само стотина километра в най-тясната си точка, страната беше по-малка по площ от щата Мейн. И все пак на малката си територия Коста Рика разполагаше със забележително разнообразие от ареали: брегови ивици както към Атлантическия, така и към Тихия океан, четири планински вериги с върхове, високи над три хиляди метра, и действащи вулкани, джунгли с етажна растителност, зони с умерен климат, блатисти местности и безводни пустини. Именно това екологично разнообразие бе причина и за удивителното разнообразие от растителни и животински видове. В Коста Рика имаше три пъти повече видове птици, отколкото в цяла Северна Америка, над хиляда вида орхидеи, над пет хиляди вида насекоми.

Непрекъснато биваха откривани нови видове със скорост, която през последните години се бе увеличила поради една печална причина. Коста Рика се обезлесяваше и тъй като биологичните видове от джунглата губеха своята естествена среда, те се преселваха в други области, а понякога променяха и поведението си.

Така че появата на нов биологичен вид беше напълно възможна. Само че наред с възбудата от откритието на нов биологичен вид съществуваше и тревожната възможност от появата на нови болести. Гущерите разнасяха вирусни заболявания, включително няколко, които можеха да се предават и на хора. Най-сериозното от тях бе енцефалит (S), който предизвикваше нещо като сънна болест при хората и конете. Гутиерес смяташе, че е важно да намери този нов гущер, дори и само да го изследва за болести.

Седнал на плажа, той наблюдаваше как слънцето се спуска все по-ниско и въздъхна. Тина Боуман можеше и да е видяла нов вид животно, но можеше и да не е. Гутиерес със сигурност не бе видял нищо. Рано тази сутрин беше взел със себе си въздушния си пистолет със стрели, намазани с упойващо вещество, и бе поел към плажа с големи надежди. Но само си беше загубил времето. Скоро трябваше да потегли с колата нагоре по хълма и да напусне плажа. Не искаше да шофира по този път по тъмно.

Изправи се и тръгна нагоре по плажа. Малко по-нататък видя тъмния силует на една маймуна ревач, която се шляеше покрай мангровия гъсталак. Гутиерес се отдалечи, като отстъпи към водата. Щом имаше един ревач, сигурно в дърветата над главата му се криеха още, а ревачите имаха навика да уринират върху неканените гости.

Но, изглежда, този ревач беше сам. Вървеше бавно, често спираше и приклякваше на задните си крака. В устата на маймуната имаше нещо. Когато Гутиерес се приближи, видя, че тя яде гущер. Опашката и задните му крака висяха от челюстите на маймуната. Дори и от разстояние Гутиерес виждаше кафявите ивици по зеления гръб.

Снижи се и се прицели. Маймуната ревач, свикнала на спокойния живот в резервата, го гледаше с любопитство. Не избяга дори и след като първата стрела профуча край нея, без да я улучи. Когато втората стреличка се заби дълбоко в бедрото й, маймуната изпищя от изненада и гняв, изпусна остатъка от вечерята си и избяга в джунглата.

Гутиерес стана и се приближи. Не се тревожеше за маймуната. Дозата упойващо вещество беше твърде малка, за да й навреди, само щеше да я замае за няколко минути. Той вече мислеше как да постъпи с новата си находка. Щеше да напише предварителния доклад, но парчето от гущера, разбира се, трябваше да се изпрати в Съединените щати за окончателно становище. На кого ли да го прати? Всепризнат специалист беше Едуард Х. Симпсън, заслужил професор по зоология в Колумбийския университет в Ню Йорк. Изискан възрастен човек с отметната назад бяла коса, Симпсън беше най-голямото светило в света по класификация на гущерите. Вероятно, помисли си Марти, той щеше да изпрати този гущер именно на доктор Симпсън.