Джеймс Патерсън - Безизходица

Сега! , скара се мислено на себе си и се стегна.

Затвори с ритник вратата зад гърба си.

Жената опита да се изправи, но той вече бе прескочил преградата и я сграбчи за реверите. Измъкна един лист от джоба си. На него бе разпечатал снимките на двама ученици от „Сейнт Едуардс“, а отдолу — имената им. Не знаеше кой беше по-шокиран — тя или той.

— Д-д-дойдоха ли тези деца днес на училище? — заекна мъжът.

— Какво? Веднага ме пуснете! Не може да правите това! Кой сте вие?

— Изслушай ме! — кресна Франсис. Измъкна от колана си беретата със заглушителя и го притисна към челото й. — Дойдоха ли тези деца днес на училище? — повтори.

Възрастната жена се разплака, като видя пистолета.

— Моля те! — изпищя тя, като се опита да се отдръпне. Затвори очи и се разхълца. — Не, моля те. Защо са ти потрябвали тези ученици? Не ме наранявай! Какво правиш?

По дяволите , каза си Франсис. Това не се очакваше.

Обърна се, когато вратата зад гърба му изскърца. На прага се беше появил Уеб, с разширени очи.

— Какво правиш, за бога? — ахна треньорът.

Франсис пусна жената. Погледна ужасено стария си съотборник в очите. Мамка му. Заловиха го…

Тялото и умът му се сковаха. Дъхът му секна. Пистолетът внезапно натежа в ръката му.

Всичко свърши. Голям слабак беше и такъв си остана. Знаеше си го. В този момент дори не можеше да се държи на крака. Къде бе сега?

В четвърти стадий. Дълбоко затънал в четвъртия стадий. Той беше един много болен, слаб, умиращ стар мъж. Трябваше да бъде в болнично легло в „Слоун Кетъринг“.

— Остави пистолета, Франсис — заговори Уеб. — Остави го още сега, човече.

Още ли нападаш отляво като банши, мой човек? , отново го чу Франсис. „Как може паметта ти да е толкова услужлива?“, проблесна в измъченото му съзнание. Спомни си как Уеб бе застанал на вратата на банята към физкултурния салон и крещеше победоносно, докато размахваше над главата си откъснатия ластик от разпорените слипове на Франсис Муни.

Целият се разтрепери от обзелата го неистова ярост. Отново се изпълни с енергия. Стисна по-здраво пистолета си. Събра още решителност и вдигна оръжието.

— Какво ще кажеш да затворим шибаната врата, мой човек — рече Франсис.

Треньорът имаше вид на готов да побегне надолу по коридора, но после погледна към възрастната училищна секретарка и внезапно се подчини.

Уеб затвори вратата и бавно се извърна към бившия си съотборник, когато Франсис натисна спусъка. Куршумът прониза треньора в лицето, което допреди малко грееше в насмешка. Уеб се строполи мигновено. Дори изглеждаше комично, като че ли бе настъпил бананова кора.

„Всичко се получи съвсем чисто — помисли си Франсис и се подсмихна. — Какво казваха навремето за мачовете на «Никс»? Ето така се прави!“

Франсис се почувства учудващо бодър, когато пак се обърна към възрастната жена. Все едно че някой бе натиснал бутон за прилив на енергия в тялото му.

— Дойдоха ли тези деца днес на училище? — попита отново той, сега още по-отчетливо и уверено, с най-добрия си тон, до който прибягваше в съдебните зали. После, с един замах, смъкна очилата й и притисна още топлото дуло до слепоочието й.

— Да — отговори жената с обляно в сълзи лице. Франсис внезапно откри, че и той плаче. „Толкова много кръв — каза си. — И още кръв ще се пролее…“ Кимна към секретарката. Заслужаваше си, и то напълно.

— Храбро беше от твоя страна да защитаваш децата — прошепна мило Франсис на старата дама. — Но тях ги очаква нещо голямо… Затова съм тук сега. За да им дам най-висшата от всичките цели.

Закашлях се от дима от тактическата граната, изтичах до прозореца в кухнята на Муни и го разтворих.

— Дяволите да го вземат! — изруга Емили ядосано, като остави пушката си върху гранитния плот в средата на кухнята. — Изпуснахме го.

— По дяволите! — присъединих се и аз в гнева си.

Разкопчах тежката си бронежилетка и седнах до нея. Мъжете от екипа за спасяване на заложници претърсиха всяка стая на двата етажа, но не откриха нищо. Нямаше хора в къщата. Не намерихме Муни, а което бе още по-лошо, нямаше и следа от Дан Хейстингс.

След бърз разговор с шефката си узнах, че Муни още не се е появил на работното си място. Това донякъде беше добре, понеже можеше да избие всички там. Но къде тогава се бе дянал?

— Откъде да започнем претърсването? — попитах шефката си.

— От кабинета му — нареди Каръл Флеминг.

Веднага се качихме на втория етаж и се втурнахме към кабинета му, като буквално изтръгнахме вратата от пантите. В претъпканите шкафове намерихме много папки за съдебни дела, свързани с доверителни фондове и сделки с недвижими имоти. Вероятно ги бе донасял редовно от кантората си. Една от стените цялата бе покрита с фотографии на Франсис Муни по време на изискани благотворителни събития. Имаше и преснимани страници от списанията „Венити Феър“ и „Авеню“. На визитна картичка в страничното чекмедже прочетохме, че Муни бил консултант по филантропия. Несъмнено бе обслужвал само най-богатите и високопоставените, както личеше от благотворителните балове и галавечерите, на които е бил чест гост.