Джеймс Патерсън - Безизходица

— Добре дошли в царството на министерството на безопасността, което ни струва толкова много долари — поздрави ни млад агент с азиатски произход, след като вдигна нагоре предпазните си очила и потупа Емили по рамото.

— Майк, запознай се с Том Чоу, командир на екип номер две за спасяване на заложници — представи ни Емили.

Чоу ми показа една двуетажна тухлена къща на екрана на компютъра.

— Това е обектът — уточни той. — Следим всичко наоколо от половин час. Няма никакво движение. Никой не влезе, нито излезе. Засега не можем да потвърдим, че той е вътре.

Чоу застана до компютъра и ни показа няколко снимки на къщата на Муни, заснета под различни ъгли.

— Определили сме две точки за пробив: откъм покрива и през предната врата — продължи той, като ни ги посочи на екрана. — Виждате ли тази сграда, по-високата, от източната страна? Това е склад. Вече изпратихме наш екип там, готов да се спусне с въжета на покрива на къщата на Муни, за да проникне отгоре. Снайперисти от отсрещната страна на улицата ще осигурят огнево покритие за прозорците, докато ние, като отряд по проникване, ще нахлуем вътре, след като разбием вратата на фасадата. По Десето Авеню пътува екип с медици, готов да се притече на помощ, след като открием къде е скрито момчето, взето за заложник.

Чоу ни показа на екрана огромен ван на нюйоркската полиция, който точно сега спря зад нашия автомобил. Един черен лабрадор размахваше опашката си на предната седалка между двама полицаи с дебели сиви бомбоустойчиви облекла.

— Хей, дори екипът за обезвреждане на експлозиви е тук — отбеляза Чоу. — Време е купонът да започне.

В следващия момент той извади звънящия си мобилен телефон, за кратко изслуша какво му заповядаха и с усмивка прекъсна връзката. Свали очилата си и удари с юмрук по плексигласовата преграда, отделяща каросерията от шофьорската кабина.

— Имаме зелена светлина, момчета. Влизаме. Ще пораздрусаме тази кукла.

Емили и аз облякохме по една от защитните жилетки, захвърлени отзад в камиона. Адреналинът ми се покачи, когато камионът внезапно потегли към площадката пред входа на къщата.

След секунда рязко спря — като жребец, шибнат с камшик. Задната му врата се вдигна съвсем тихо, като сянка. Командосите от ФБР изскочиха на улицата, за да се втурнат към къщата. Залепиха взрива към вратата по-бързо, отколкото е необходимо, за да натиснеш звънеца. В следващия миг предната врата на къщата на Муни рухна с глух тътен.

Двама мъже в черно се спуснаха по въжета от съседната сграда, докато командосите от улицата връхлетяха вътре като фурии, насочили автоматите си „Хеклер и Кох MP-5“.

Сред хаоса от трескавите подвиквания по радиостанциите и кънтящите наоколо викове, аз ги последвах, като извадих своя глок. Емили беше по петите ми, с пушка „Ремингтън“ в ръце.

— Моля те, шибаняко, да си в дома си — изрече задъхано тя зад гърба ми, докато тичахме като обезумели.

— Да, шибаняко — съгласих се аз. — Моля те, много те моля, бъди си у дома.

Франсис З. Муни се спря на ъгъла на Парк Авеню, на шейсет преки в североизточна посока, и пусна куфарчето си в същия миг, в който външната врата на къщата му се разлетя на малки парченца.

Насочи се към четириетажната сграда на гимназията в готически стил, заемаща по-голямата част от Осемдесети пета улица между Парк и Лексингтън Авеню. Това бе същото елитно частно училище, известно като Академията „Сейнт Едуардс“, в което той бе учил от седми до дванадесети клас.

Целият беше омърлян от схватката с едрия шофьор, беше прогизнал от дъжда, а от дългото ходене бе съвсем изтощен. Но се справяше…

Бе се върнал отново на мястото, от което бе започнало всичко.

Спря се за секунда, като си припомни първия си ден тук. Тогава стоеше на същото място, смутен и застинал от ужас дали ще се справи. Дрехите му, изражението му, цялото му същество излъчваше неувереност.

Извади бързо беретата от куфарчето си, затъкна я в колана на панталона си и изпъна отгоре сакото си.

Притесненията никога не се променят, помисли си той, като най-после събра сили да преглътне въпреки пресъхналото си гърло, преди да вдигне отново куфарчето си.

Променят се само причините за тях.

Не мога да направя това , помисли си.

Но миг след това си даде кураж, че ще успее.

— Франсис? Франсис, ти ли си?

Франсис се обърна. Един висок слаб чернокож, приблизително на неговата възраст, му се усмихваше. Носеше шапка с емблемата на баскетболния отбор на „Сейнт Едуардс“ и държеше торбичка със закуската си.