Джеймс Паттерсон: Безизходица

Набитият мъж с прошарена коса усети леко замайване, докато преминаваше под мраморната арка във Вашингтон Скуеър Парк. Пусна раницата си на земята, извади от нея кръглите си очила и с ръкава на овехтялото си джинсово яке избърса от очите си внезапно бликналите сълзи.

Не очакваше така да се стресне… Но, боже мой, наистина бе толкова вълнуващо, помисли си той и по скулестото му лице, прорязано от дълбоки бръчки, премина сянка. Сега разбираше как се чувстваха ветераните от Виетнам, когато посещаваха мемориалната стена, издигната в тяхна чест в столицата Вашингтон. Ако ветераните от антивоенното движение трябваше също да имат свой монумент — почетен, както Стената на плача за евреите, — той трябваше да е тук, във Вашингтон Скуеър Парк, откъдето започна всичко…

Докато оглеждаше ветровития парк, той си припомни невероятните събития, разиграли се тук по време на антивоенните демонстрации: Боб Дилън пееше в клубовете в сутерените на Четвърта улица за това как духаше вятърът; осветените от свещите лица на старите му приятели, докато си предаваха бутилките и цигарите от ръка на ръка; прошепнатите обещания, с които се заклеваха един другиму, че ще направят този живот по-добър…

Той огледа тълпата, струпала се край централния фонтан в този петъчен следобед. Потърси в надвесените над шахматните дъски хора някое познато лице. Но това бе невъзможно, нали, каза си мъжът, присвивайки рамене. Всички се бяха преместили, също като него. Израснали. Продали се. Или потънали в земята. Кой символично, кой буквално…

Онова време, неговото , сега бе почти напълно избледняло, мъртво, изтекло.

„Отмина просто така“, помисли си мъжът, като коленичи и извади от раницата си кутията с флаери — рекламни листовки.

Но не съвсем.

На всеки от тези петстотин флаера се четеше един призив само от пет думи, който гласеше: ЛЮБОВТА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ СВЕТА!

— Кой можеше да ти забрани да се върнеш у дома? — повтори си той на глас рефрена от песента на Бон Джоуви. Докато подреждаше флаерите, в главата му изплува и един цитат от Кийт Ричардс, китариста на „Ролинг Стоунс“: „Имам новини за теб. Ние още сме банда корави копелета. Да ни вържеш, пак няма да умрем“.

„Ти си го казал, Кийт — помисли си мъжът и мислено се усмихна. — Съвсем точно, братко. Ти и аз, ние двамата“.

През последната година все по-често му се случваше да си спомня за младостта — единствения период в живота му, когато се бе чувствал значим, когато му се струваше, че означава нещо.

Дали това усещане се завръщаше отново след целия период на кризата на средната възраст? Може би. Не му пукаше. Реши, че иска само едно: пак да изпита онова чувство. Особено заради последните събития. Светът сега беше затънал още повече в дайър стрейтс 1 1 Игра на думи с името на прочутия рок състав „Дайър Стрейтс“ — Dire Straits (букв. „отчайващи безизходици“). — Б.пр. , отколкото в онази епоха, когато той и приятелите му се мъчеха да променят всичко около себе си. Време бе да повтори опита. Да пробуди хората, преди да е станало твърде късно.

Ето защо днес беше тук. Веднъж бе сработило. Всъщност те сложиха край на войната. Може пък отново да се случи. Макар да бе много по-стар, още не беше мъртъв. В никакъв случай.

Облиза палеца си и отдели първия флаер от купчината. Усмихна се, като си спомни колко много листовки бе раздал в университетите в Бъркли и Сиатъл, както и в Чикаго, по време на антивоенните протести през 1968-а. През цялото това време той беше там. Невероятно. Какъв луд живот. И сега отново е на седлото…

— Здравейте — заговори мъжът, като подаде флаера на млада чернокожа жена, тикаща детска количка.

Усмихна й се, погледна я в очите. Биваше го да общува с хората, винаги го бе умеел.

— Тук има едно послание, което ми се струва достойно, за да го удостоите с един поглед, ако не ви затруднявам твърде много. Засяга… Ами засяга всичко в живота.

— По дяволите, оставете ме на мира с тези глупости! — изруга майката с изненадваща ярост, плесна подадената й листовка и едва не я изби от ръката му.