Джеймс Паттерсон: Безизходица

„Трябваше да очаквам нещо подобно — помисли си той, като само й кимна. — На някои е трудно да се продава. Нихилизмът им е вроден.“

С невъзмутим вид се приближи към група тийнейджъри, пързалящи се със скейтбордове около статуята на Гарибалди.

— Здравейте, приятели. Тук имам едно съобщение, което бих искал да прочетете. Ще ви отнеме само секунда. Ако сте загрижени за състоянието на нещата и за нашето бъдеще, мисля, че това е нещо, над което наистина трябва да се замислите.

Те го зяпнаха смаяно. Щом се приближи към тях, се изненада от бръчиците около очите им. Не бяха тийнейджъри. По-скоро наближаваха трийсетте, дори някои ги бяха прехвърлили.

— Мили боже! Та това е Джон Ленън! — възкликна един от тях. — Аз пък си мислех, че са те гръмнали. Къде е Йоко? Кога ще се събереш с Пол?

Останалите прихнаха в смях.

Хулигани , помисли си той, като тутакси се насочи към фонтана в средата на парка, където уличен комедиант изнасяше представление. Да, съдбата на света всъщност е игра, нали? Нямаше да позволи на тези задници да го сломят. Трябваше само да попадне на подходящата личност и нещата щяха да потръгнат. Защото името на тази игра бе настойчивост .

Ала хората отвръщаха очи от него още щом им заговореше. Никой не взе нито една листовка от ръката му. Какво ставаше, по дяволите?

Едва петнайсет минути по-късно дребна жена, минаваща наблизо, взе флаера от ръката му. Най-сетне , каза си мъжът. Но усмивката му помръкна, щом непознатата смачка листчето и го пусна на павираната пътека. Той притича напред и го грабна още във въздуха.

— Поне можеше да изчакаш, докато си тръгна, и тогава да хвърлиш листовката в кошчето за отпадъци — ядоса се мъжът. — Трябва да изхвърляш отпадъците в кошчето, нали?

— Аз… Съжалявам — промълви жената, като измъкна от ушите си белите слушалки на айпода си.

Не бе чула и дума от това, което й бе казал. Какво им ставаше на младите? Всички ли бяха откачили? Не виждаха ли накъде отиват нещата? Не ги ли бе грижа?

— Ти определено си жалка — промърмори той, когато жената отмина. — Жалко извинение за човешко същество.

Мъжът застина, като се върна при входа на парка. Някой бе изритал купчината му и повечето листовки се рееха над паважа под арката и падаха по алеите, преди вятърът да ги подхване и запрати нататък по Пето Авеню.

Той се затича и отчаяно започна да ги лови. Накрая се отказа. Беше напълно изцеден, усещаше се идиотски. Приседна на завоя на алеята, между паркираните коли. Стисна глава с две ръце и се разрида. Плака двайсетина минути, заслушан във вятъра, докато наблюдаваше непрестанното улично движение.

Флаери ли, помисли си, подсмърчайки. Въобразяваше си, че може да промени света само с лист хартия и загрижено изражение? Сведе очи към износеното си джинсово яке, което бе измъкнал от дъното на дрешника. Гордееше се, че още му ставаше. Наистина беше пълен глупак.

Имаше само едно нещо, което можеше да застави хората да настръхнат. Само едно, което щеше да им отвори очите.

Някога имаше само едно нещо.

И сега имаше само едно нещо.

Той кимна, окончателно решил какво да направи. Нямаше да получи помощ от никого. Трябваше да се справи сам. Чудесно. Край на глупостите. Часовникът тиктакаше. Нямаше никакво време, за да го губи с тези шибаняци наоколо.

Осъзна, че още стиска смачканата листовка. Изглади я върху студения паваж, измъкна химикалка и нанесе една жизненоважна поправка. Листът хартия изплющя като опънато от вятъра знаме, щом го пусна да полети нагоре.

Широкоплещестият мъж със сивееща коса избърса очите си, като видя как флаерът, чийто текст той бе поправил, се лепна високо горе на ъгловия стълб за уличното осветление.

Думата любов в него бе зачеркната. На фона на пепелносивото небе се четеше:

КРЪВТА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ СВЕТА!

Докато лежеше завързан в мрака, Джейкъб Дънинг си мислеше какво би дал в този момент, за да може да си вземе един душ. Всичко, което притежаваше? Готово. Един от пръстите на краката си? На секундата. Един от пръстите на ръцете си? Хм, замисли се той. Дали наистина се нуждаеше от лявото си кутре?

По бузите и по грижливо подстриганата кестенява коса на красивия първокурсник Джейкъб беше полепнала някаква кафява мръсотия. Облечен само с боксерки и тениска с емблемата на Нюйоркския университет, той лежеше върху голия бетонен под в някакво много тясно пространство.