Джеймс Паттерсон: Безизходица

— Семейството ми има пари, сър — заговори Джейкъб, като внимаваше в гласа му да не се прокрадне издайническа нотка заради ужаса, който го бе обзел.

— Да, има — съгласи се мъжът любезно. С този глас можеше да е диджей в някое радио за класическа музика. — Именно това е проблемът. Има прекалено много пари, но много малко разум. Притежавате „Мерцедес Макларън“, както и едно „Бентли“… О, да, и един „Приус“. Колко неразумно от страна на семейството ти. Благодарение на тяхното лицемерие ти се озова тук. Нямаш късмет, защото баща ти, изглежда, е забравил какво е написано в Библията, в книгата „Изход“, глава двадесета, в петата строфа: „Защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата“.

Джейкъб се замята като побеснял на твърдия стол, когато стоманената цев на пистолета леко погали дясната му буза.

— Сега ще ти задам няколко въпроса — продължи похитителят му. — Твоите отговори ще са от голямо, много голямо значение. Нали знаеш, че вариантите на изпит са два: или го вземаш, или не.

Пистолетът се заби силно в бузата на момчето. Мъжът зареди и ударникът изщрака рязко.

— Изпитът, на който ще те подложа, е следният: или го вземаш, или си мъртъв. А сега, въпрос номер едно: Как се казва бавачката ти?

„Кой? Бавачката ми?“, замисли се Джейкъб. Какво, по дяволите, беше това?

— Р-р-роса — запелтечи младежът.

— Точно така, Роса. Дотук се справяш добре, мистър Дънинг. А сега ми кажи фамилното й име.

О, мамка му! , ядоса се Джейкъб. Абандо ли беше? Или Абрадо. Нещо подобно. Не знаеше. Милата дребна женица, която бе играла с него на криеница. Която му поднасяше храната след часовете в училище. Същата онази Роса, която притискаше топлата си буза до неговата, като му помагаше да духне свещичките на тортата за рождения му ден. Как така не знаеше фамилното й име?

— Времето изтича — напомни му мъжът.

— Абрадо — изрече колебливо Джейкъб.

— Въобще не позна — ядоса се мъжът. — Името й беше Росалита Чавария. Разбираш ли, тя беше личност, която си имаше лично и фамилно име. Също като теб. Тя беше от плът и кръв. Също като теб. Но знаеш ли, тя умря миналата година. Една година след като твоите родители я уволниха, защото бе започнала да забравя. И бе принудена да се върне в родината си. Което ни насочва към третия въпрос: Коя е родината на Роса?

Откъде, по дяволите, този тип знаеше за смъртта на Роса? Неин приятел ли беше? Но той дори не говореше като латиноамериканец. И отново — за какво бе всичко това ?

— Никарагуа… — опита се да налучка Джейкъб.

— Пак сбърка. Тя беше от Хондурас. Един месец след като се прибра в едностайната барака на сестра си, трябваше да се подложи на хистеректомия. В занемарената държавна болница край Тегусигалпа й преляха кръв, заразена с вируса на СПИН. От цялото западно полукълбо Хондурас е държавата с най-много болни от СПИН. Знаеш ли това? Разбира се, че го знаеш.

Мъжът замълча за момент и след това продължи:

— А сега следва въпрос номер четири: Каква е средната продължителност на живота на заразените със СПИН в Хондурас? Ще ти подскажа нещо. Много по-малко от петнайсетте години, колкото е средната продължителност на живота след заразяване със СПИН в тази страна.

Джейкъб Дънинг се разплака.

— Не съм наясно. Откъде мога да знам? Моля те!

— Това няма да ти помогне, Джейкъб — заяви мъжът, като напъха и завъртя цевта на пистолета си между зъбите на младежа. — Може би не бях достатъчно ясен. Тук, в този учебен клас, няма кандидати за дипломи само с пълно отличие, готови за университетите от Бръшляновата лига. Няма скъпоплатени преподаватели. И никакви стратегии няма да ти помогнат да си повишиш успеха. Нито можеш да си бъбриш безгрижно. Тук резултатите са окончателни. Това е изпит, за който е трябвало да си се готвил през целия си живот, но имам чувството, че си бягал от часовете. Затова ще се опитам да те принудя да си напънеш мозъка. Каква е средната продължителност на живота на заразените със СПИН в Хондурас? Отговори! Веднага!

В този неделен следобед в гимнастическия салон на католическото училище „В името Божие“ се разиграваше училищен вариант на мартенската лудост , както наричаха на жаргон ежегодния мартенски турнир на баскетболния колежански шампионат. Оглушителните крясъци на баскетболните запалянковци се смесваха с подвикванията на мажоретките и рева на иначе сладките малчугани, които неуморно се пързаляха с ролери по твърдия ламинат, за да се изкачат по обратния наклон чак до украсените с фигури на ангели подпокривни греди на залата.