Джеймс Патерсън - Безизходица

Усмихна се, щом премина покрай химическата лаборатория, от която имаше толкова спомени. Сети се колко много го мразеха съучениците му, защото той почти винаги получаваше отлични оценки.

Отвори вратата, водеща към празния тренировъчен салон. Стори му се, че още мирише на пот и на мазилото „Бенгей“ за отпускане на мускулатурата. Погледна към изпоцапаните стени, към изпочупените дръжки на високите прозорци. Колко пъти бе скачал под коша върху този паркет? Колко обиколки беше навъртял тук? Докато обикаляше салона, той отвинти заглушителя от беретата и го метна към коша от линията за изпълнение на фал. Приземи се поне на метър от целта.

— Дори не уцели таблото. Явно някои неща не се променят — изръмжа той и прибра пистолета в джоба си.

Ревът на учениците от горните класове го блъсна като юмрук, когато влезе в големия физкултурен салон. Трибуните бяха изпълнени от ученици, всичките момчета. С униформените си блейзъри и панталони в цвят каки, те му напомниха за неговия клас, макар че за такива дълги коси и разхлабени вратовръзки тогава щяха да ги накажат. Направи му впечатление и още нещо — мургавите лица сега бяха доста повече, така че поне в тази насока явно бе постигнат известен напредък.

— Хайде, давайте, „Сейнт Едуардс“! — напевно повтаряше директорът по мегафона. — Хайде, започваме!

Изправени до него, момчета с бейзболни фланелки, нахлузени върху вратовръзките, приканваха с жестове публиката да скандира по-шумно.

Виковете му напомниха за полуфиналния мач за купата на града. За жегата, за крясъците, за тупкането на топката по паркета. Не го пуснаха да играе дори за минута, въпреки че треньорът му бе обещал. Победата им бе донесъл Уеб в последните секунди на мача. Франсис си тръгна, когато вдигнаха на рамене проклетия Уеб. Нямаше съмнение обаче, че обучението му в „Сейнт Едуардс“ бе особено полезно. Именно тук за пръв път се убеди колко скапано може да бъде цялото човечество.

Всички го зяпнаха, когато той излезе отпред.

Посочи шапката си и размаха енергично ръце към тях.

— Хайде, започваме, момчета от „Сейнт Едуардс“! — провикна се той.

Директорът още крещеше по мегафона, когато Франсис скочи на площадката до него. Физиономията на учителя се сгърчи от изненада. И застина, щом Муни опря пистолета до слепоочието му.

— Аз съм добър човек — каза му Франсис и изтръгна мегафона от ръцете му.

Муни размаха заплашително черния пистолет над главата си и огледа учениците. Двата отбора се бяха отдръпнали покрай задната тапицирана стена на гимнастическия салон. На пътеката, точно под наскоро окаченото знаме за шампионата по бейзбол за тази година, някакъв учител излезе напред, за да прикрие самоотвержено колкото можеше повече от учениците си.

Муни се опита да укроти дишането си, помъчи да успокои и бясното туптене на сърцето си. Вече бе спечелил вниманието им. Щастливите крясъци на шестстотин души секнаха внезапно.

Сред ненадейно възцарилата се тишина плешивият директор ужасено пуфтеше до него, а очите му просветваха панически. Муни притисна десетсантиметровата цев на своята берета към оросеното му от пот чело и вдигна мегафона.

— Всички да останат по местата си — провикна се Франсис. — Всеки, който се опита да побегне, ще бъде застрелян. Не искам толкова рано да прекъсвам нечий млад живот, но ще го сторя. Защото нещо трябва да бъде направено. И то точно сега…

Потта се лееше изобилно по лицето му. От пепелния кръст, който бе получил сутринта, сега бе останало само бледо петно.

Повечето от учениците стояха като вкаменени в редиците, вероятно изпаднали в шок. Но неколцина младежи сръчно набираха нещо с две ръце по мобилните си телефони. Нямаше съмнение, че изпращаха трескаво есемеси за помощ. Забеляза и едно грозно русокосо момче на най-горния ред седалки, което бе насочило камерата на телефона си към площадката, без да се прикрива. Клипът за ситуацията може би вече изтичаше в интернет.

Нека да се появи всичко в YouTube , помисли си мъжът. Нека се гледа по целия свят. Тъкмо от това се нуждаеше. Какъв по-силен ефект от събитие, което се случва тук и пронизва в реално време този оглушал за страданията свят?

Франсис видя, че някои от децата се разплакаха. Сълзи закапаха и по неговото лице, но не се опита да ги изтрие.

— От вас се очаква да израснат бъдещите ръководители на тази страна — извика им той. — Знам това, защото аз също съм завършил тази престижна гимназия. Но сега ще ви подложа на последния изпит, който ще докаже дали струвате нещо; на окончателния тест за личността ви.