Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Последната книга на Уодли! — изсумтя Мърфи — Получи най-лошите отзиви след „Хайауата“. 42 42 Поема от Х. Лонгфелоу (1807 — 1882). — Б.ред.

— Вие познавате Томас — каза Клайн. — Той не чете рецензии. Дори и за своите филми.

— Идеалният читател — промърмори Крейг.

— Какво казахте? — попита Клайн.

— Нищо.

— Както и да е — продължи Клайн. — Томас счита, че именно Уодли е способен да изрази това, което не достига на сценария. Не зная какво точно. Само не ме обвинявайте мен, Джес. Аз нямам нищо общо с това. На мен самия никога не би ми минала мисълта да прочета книга на Йън Уодли. Разберете моето положение: моят клиент иска Уодли — из се старая да му го доставя. Откъде бих могъл да зная, по дяволите, че Малкълм Харт сте вие?

— Разбирам — съгласи се Крейг. — И не ви обвинявам.

— Въпросът е в това какво да кажа на Томас? Бихте ли поговорили с Уодли поне? Дайте му да прочете сценария и чуйте неговите съображения.

— Разбира се — прие Крейг. — Готов съм да поговоря с него. — Слушайте, Клайн — той обмисляше идеята за сътрудничество с Уодли, която бе започнала да му харесва. Макар че Томас бе одобрил сценария, чувството за неувереност, което го бе подбудило да прибегне към псевдоним, си оставаше. И мисълта да сподели с някого отговорността не му се виждаше вече толкова нежелателна. При това Уодли, независимо от всичките си неудачи, беше действително талантлив. И най после Крейг знаеше от собствен опит, че почти не съществува сценарий, който да е изцяло работа на един човек. — Не обещавам нищо, но ще поговоря с него.

— Има и нещо друго — смутено продължи Клайн. — Най добре е да изложа всичко още сега. Знаете, че Томас беше сам режисьор на последните си два филма. Не му е нужен втори режисьор и…

— Ако той иска да снима този филм — отсече Крейг, — на него му е необходим още един режисьор. И този режисьор съм аз.

— Мърф… — Клайн отправи към Мърфи умолителен поглед.

— Вие чухте какво каза той — отговори Мърфи.

— Добре — склони Клайн. — Така или иначе аз сам не решавам нищо. Най-доброто според мен, което можем да направим, е да отлетим за Ню Йорк и да поговорим с Томас. Да вземем Йън Уодли с нас и да видим какво може да се получи.

Мърфи поклати глава.

— Следващата седмица трябва да бъда в Рим, а по-следващата — в Лондон. Кажете на Томас да почака.

— Вие познавате Томас — възрази Клайн. — Той няма да чака. През януари има друга работа, така че всички ще трябва да работят денонощно, за да се завърши филмът до това време. Едно от нещата, които му харесват във вашия сценарий, е че не е сложен за филмиране и това няма да попречи на по-нататъшните му планове.

— Джес? — обърна се към него Мърфи. — Тогава трябва ти сам да водиш преговорите. А аз може да дойда по-късно.

— Не зная какво да правя — отговори Крейг. — Трябва да помисля.

— Тази вечер ще позвъня на Томас. Какво да му предам? — каза Клайн.

— Предайте му, че мисля — отговори Крейг.

— Той много ще се зарадва — кисело отбеляза Клайн, ставайки. — Кой иска да пие?

— Благодаря, не искам. — Крейг също стана. — Трябва да се върна в Кан. Много съм ви признателен за всичко, което сте направили, Уолт.

— Няма защо. Аз само се старая честно да изкарам още някой долар за себе си и своите приятели. Все още не мога да разбера за какъв дявол не използувахте собственото си име.

— Някой ден ще ви обясня — отговори Крейг. — Мърф, защо не пътуваш с мен до Кан? Кажи на шофьора си да дойде да те вземе от „Карлтън“.

— Добре. — Мърфи беше някак си учудващо покорен.

Клайн отиде с тях до двора. Те си стиснаха ръце официално. В това време от къщата се раздаде телефонен звън и Клайн побърза да се върне. Крейг и Мърфи седнаха в колата и потеглиха, съпроводени от мерцедеса на Мърфи.

Мърфи мълча дълго време, гледайки полето отвъд пътя, потънало в зеленина. Свечеряваше се и от дърветата се спускаха дълги тъмни сенки. Крейг също мълчеше. Той разбираше, че Мърфи е разстроен и се подготвя за разговор.

— Джес — най-после проговори Мърфи със задавен глас. — Искам да се извиня.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Аз съм просто глупак. Един стар глупак.

— Остави.

— Загубил съм усета. Не ме бива за нищо вече.

— О, моля те, Мърф! Кой не греши? И аз съм грешил. Той си спомни за Едуард Бренър в празния театър след спектакъла. Това бе неговата последна и най-добра пиеса.

Мърфи поклати глава печално.

— Аз държах този сценарий в ръцете си и те съветвах да забравиш за него, а на този дребен шмекер Клайн му е бил достатъчен един телефонен разговор, за да заинтересова с него най-популярния режисьор. Каква полза имаш сега от мен, дявол да го вземе?