Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Тя се плъзна като бледа сянка по стаята и се пъхна до него в леглото. Тялото й му бе скъпо, то беше щедро и познато.

— Отново у дома — прошепна той, прогонвайки от себе си спомените.

Но после, когато те лежаха един до друг спокойно, тя попита:

— Ти наистина ли не искаше да дойда в Кан?

Той забави отговора си.

— Не.

— И не само заради дъщеря ти?

— Не. — Значи някаква следа все пак бе останала.

— Имаш си някой друг там.

— Да.

Тя помълча малко.

— Нещо сериозно или случайно?

— Мисля, че е случайно. Но не съм сигурен. Случи се случайно. Тоест не дойдох в Кан заради нея. Допреди няколко дни не знаех дори за съществуването й. — Сега, когато Констънс сама започна тази тема, той почувствува облекчение, че може да говори за това. Тя му беше много скъпа, за да я лъже. — Не зная как се случи — продължи той. — Просто се случи.

— Откакто ти си замина от Париж, аз не стоях сама вкъщи всяка вечер — каза Констънс.

— Няма да уточнявам какво имаш предвид.

— Имам предвид това, което имам предвид.

— Добре.

— Ние с нищо не сме свързани с теб — каза тя. — Освен с това, което чувствуваме един към друг в един или друг момент.

— Така е.

— Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?

— Винаги съм против, когато някой пуши.

— Обещавам ти да не заболея от рак днес. — Тя стана от леглото, сложи си халат и отиде към тоалетката. Той видя пламъка на клечката. Тя се върна и седна на края на леглото. От време на време, когато вдишваше, огънят от цигарата осветяваше лицето й. — Аз също имам новина — каза тя. Исках да я отложа за друг път, но сега съм в бъбриво настроение.

Той се засмя.

— На какво се смееш?

— Така просто, смешно ми е. Каква е твоята новина?

— Напускам Париж.

Колкото и да е странно, стори му се, че това беше удар, предназначен за него.

— Защо?

— Откриваме филиал в Сан Франциско. Много от тия деца започнаха да идват при нас от Източните щати и от нас обратно. Обмен на стипендии и така нататък. Вече няколко месеца водим преговори за създаване на филиал в Калифорния и ето най-после въпросът е решен. Аз съм избрана. Сега ще бъда нашият неофициален прозорец към Пробуждащия се Изток.

— Париж няма да бъде същият без теб.

— Без Париж и аз няма да бъда същата.

— Как гледаш на това?

— На преместването в Сан Франциско ли? С интерес. Красив град. Казват, че в него кипи културен живот. — В тона й звучеше ирония. — Вероятно ще бъде добре за децата ми. Ще подобрят английския си. От време на време майката е длъжна да се загрижи за това децата й да научат английски по-добре.

— Права си — съгласи се той. — Кога се каниш да се местиш?

— Това лято. След месец-два.

— Загубих още един дом — въздъхна той. — Ще изключа Париж от своите маршрути.

— Ето какво значи верен приятел. А ще включиш ли Сан Франциско? Казват, че там има добри ресторанти.

— Да, и аз съм чувал. Ще идвам. От време на време.

— От време на време. Жената не може да иска всичко да бъде така, както тя иска, нали?

Той не отговори веднага.

— Много неща се променят в живота.

Те мълчаха дълго. Най-накрая Констънс каза:

— Няма да се преструвам, че съм в див възторг от това, което ми каза сега. Но не съм дете, ти — също. Не очакваше, че ще ти направя сцена или че ще се хвърля от прозореца, или нещо подобно, нали?

— Разбира се, че не.

— Както вече казах, не съм в див възторг. Но аз съм във възторг от много други неща в нашите отношения. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Кажи: „Обичам те.“

— Обичам те — каза той.

Тя загаси цигарата, свали халата си, пусна го на пода, легна до него и сложи глава на гърдите му.

— Стига разговори за тази вечер. Не съм вече в бъбриво настроение.

— Обичам те — прошепна той, докосвайки с устни разрошените й коси.

Спаха до късно. Когато се събудиха, слънцето грееше и птичките пееха. Констънс позвъни в Марсилия: парите от Сент Луис не бяха пристигнали още, а служителят, завеждащ отдела за борба с наркотиците, щеше да бъде там едва утре. Те решиха да останат в Мейраг още един ден и Крейг не се обади в Кан да съобщи къде е. Нека денят принадлежи само на тях.

На следващия ден стана ясно, че парите не бяха пристигнали още. Не им се заминаваше и те останаха още двадесет и четири часа.

На другата сутрин, разделяйки се с нея в марсилския хотел, той й каза, че в понеделник ще я заведе на обяд в Париж. Тя разчиташе до вечерта да измъкне Младежа от затвора. Ако не успееше, така или иначе щеше да се върне в Париж, оставяйки го на собствената му съдба. Бе прекарала достатъчно време на юг. Тя все пак имаше и друга работа.