Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Не се учудвай, ако ме няма тук, когато се върнеш от там, където отиваш — предупреди тя.

— Само остави бележка къде мога да те намеря.

— Нямаш ли някакви хапчета? Цялата съм разнебитена. Изобщо няма да заспя тази нощ.

Съвременен баща — цяла нощ пои дъщеря си със силни напитки, после мълчаливо и безропотно изслушва разказа й за това как живее с младия мъж, за когото счита, че е унизително да се омъжи, след това й носи от банята две таблетки секонал за да може да заспи. Той си спомни, че когато бе на двадесет години, можеше да спи и без приспивателно — даже по време на бомбардировките и артилерийския огън. При това беше и девствен. Безсънието дойде заедно със свободата.

— Ето — подаде й той таблетките. — Лека нощ.

— Благодаря, татко — Ан ги пусна в чантата си и взе ръкописа. — Събуди ме утре, преди да заминеш. Ще сляза да закусим заедно.

— Чудесно. — Той не спомена, че на закуска с тях е възможно да има още някой. Не я и предупреди, че сервитьорът може да я изгледа особено. Изпрати я до вратата, целуна я за лека нощ и я съпроводи с поглед, докато вървеше по коридора към асансьора, носейки със себе си таблетките и своите проблеми. Даже и сега подражаваше малко на походката на Гейл МакКинън.

Не му се спеше. Наля си още уиски със сода и преди да отпие, замислено погледна чашата. Наистина ли пиеше твърде много, както каза Ан? Младежта е станала придирчива.

Той взе копие от „Трите хоризонта“ и започна да чете. Прочете тридесет страници. Нищо не разбираше. Много често го препрочитам, реши Крейг, и съм вече безчувствен към него. Не знаеше да се срамува ли от творението си или не. Възможно е в този момент Уолтър Клайн, в замъка си, и Ан, в своя едностаен апартамент горе, да четат тези същите тридесет страници.

Готвят му присъдата. От тази мисъл му стана неловко. Забеляза, че докато бе чел, беше изпил чашата си. Погледна часовника. Беше около един часът. Все още не му се спеше.

Излезе на балкона. Морето беше по-развълнувано, шумът от вълните бе станал по-силен. Отдолу се носеха американски гласове, женски смях. Трябва да се забрани на жените да се смеят под прозорците след полунощ, когато човек е сам, помисли си той.

И тогава видя Ан да излиза изпод козирката на хотела. Беше с шлифер над жълтата рокля от муселин. Ето, пресече улицата. Двама или трима минувачи я изгледаха, но тя продължи да върви. Спусна се по стъпалата към плажа. Видя край водата силуета й, неясно очертан на фона на фосфоресциращите разбиващи се вълни. Тя се отдалечаваше бавно и накрая изчезна в тъмнината.

Той потисна в себе си инстинктивното желание да я догони: ако е искала да бъде с него, щеше да му каже. Настъпва момент, в който е безсмислено да се опитваш да опазиш детето си.

Младите говорят за себе си искрено, безконечно, потресаващо откровено, но в крайна сметка знаеш за тях не повече, отколкото твоят баща навремето е знаел за теб самия.

Той се върна в хола, протегна ръка към бутилката с уиски и в този момент на вратата се почука.

Сутринта, когато се събуди, в разхвърляното легло, освен него, нямаше никого. На масата в хола имаше бележка, написана от Гейл: „Е, аз по-добре ли се свалям от майка ми?“

Той позвъни в хотела й, но телефонистката каза, че госпожица МакКинън е излязла.

Всички тия големи мъжествени писатели се лъжат, рече си Крейг, оръдието за отмъщение е влагалището.

Той отново вдигна слушалката, позвъни на Ан и я повика да закусят. Когато тя слезе при него по халат, не й каза, че я беше видял да излиза от хотела снощи.

Когато дойде сервитьорът с двете закуски, той огледа Ан така, както очакваше Крейг. Не му даде бакшиш.

На завоя едно пежо, натъпкано с деца и движещо се срещу Крейг с деветдесет мили в час, за малко не връхлетя върху него. Той сви рязко встрани и успя да мине край канавката. След това продължи бавно и внимателно, предпазвайки се от всеки французин, седящ зад волана, без да може да се любува на лозята и маслинените горички, през които минаваше шосето, нито даже на морето, синеещо се вляво от него.

Не бързаше да стигне Марсилия. Не бе решил още какво да каже на Констънс. Ако изобщо нещо щеше да казва. Не е толкова добър артист да се преструва, че нищо не се е случило. А и трябва ли да се преструва?

Предишната нощ го бе потресла. Този път нямаше никакви кокетства, никакъв отказ. Безмълвно в нощната тишина, нарушавана само от шума на морето зад прозореца, Гейл му се бе отдала, нежна и сдържана. Ръцете й бяха меки, устните й — сладки, галеше го нежно и бавно. Той беше забравил каква е кожата на младите момичета. Очакваше, че ще се нахвърли върху него жадно или ще бъде груба, или ще играе на оскърбена. А вместо това… Не, не може да се намери най-точната дума: тя го прие радостно. Някъде дълбоко в съзнанието му се мержелееше една мисъл: „През целия си живот не съм преживявал такова нещо.“ Веднага бе разбрал грозящата го опасност. И въпреки това по някое време през нощта бе казал „Обичам те“. Беше усетил сълзи на бузите й.