Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Мога — отговори тя. — И въпреки това го считам за неправилно.

— Предостави на мен самия да преценя кое е правилно и кое — неправилно, Ан — каза той с преднамерено решителен тон. Не беше на такава възраст, че да живее по законите на неопорочената съвест на собствената си двадесетгодишна дъщеря.

— Добре — обидено отстъпи Ан. — Щом не желаеш да казвам мнението си — ще мълча. — Тя сложи ръкописа на масата.

— Мила Ан — ласкаво каза той. — Разбира се, че искам да казваш мнението си. Но аз искам да казвам и своето. Справедливо ли е?

Тя се усмихна.

— Ти мислиш, че съм дете, нали?

— Понякога.

— Да, навярно съм. — Тя го целуна по бузата. — Понякога. — После вдигна чашата. — Наздраве.

— Наздраве.

Отпи голяма глътка уиски.

— Мм! — измуча тя от удоволствие. Крейг си спомни как Ан си пиеше като дете млякото пред него, преди да си легне. Тя огледа огромната стая. — Сигурно тоя апартамент е ужасно скъп, а?

— Ужасно — призна той.

— Мама казва, че ще стигнеш до просешка тояга.

— Мисля, че мама е права.

— Казва, че си необуздано разточителен.

— Кой ще знае, ако не тя — отбеляза той.

— Тя непрекъснато ме пита вземам ли наркотици. — Ан явно чакаше и той да зададе същия въпрос.

— След всичко, което съм видял и чул — каза той, — смятам, че се разбира от само себе си, че в Америка няма студент, който да не е опитвал марихуана. Предполагам, че и ти си в това число.

— Да — призна Ан.

— Предполагам също, че си достатъчно умна, за да не се занимаваш с нещо по-лошо. А едното води със себе си и другото. А сега да наложим възбрана на разговорите за мама, бива ли?

— Знаеш ли какво си мислех, като те гледах по време на вечерята? — попита Ан. — Мислех си колко красив мъж си. С твоите коси, и не си пълен, и тези бръчки по умореното лице. Като оттеглил се гладиатор, станал по-крехък, защото се обаждат старите рани.

Той се засмя.

— Но ти имаш благородни бръчки — побърза да добави Ан. — Такива са бръчките на човек, видял много в живота. Ти си най-привлекателният от мъжете, които видях тук…

— Та ти си тук от няколко часа — възкликна Крейг. Но не можеше да скрие удоволствието. Глупаво удоволствие, каза си той. — Почакай поне два дни.

— И не само аз мисля така — продължаваше тя. — Всички жени в ресторанта те заглеждаха — и тази малка лоена топка, госпожица Сорел, и тази приказно красива френска актриса, даже Соня Мърфи, даже Гейл МакКинън.

— А аз не съм забелязал — призна той. Това беше истина. Както на вечерята, така и после главата му бе заета с други мисли.

— Това е едно от прекрасните ти качества — убедено каза Ан. — Ти не забелязваш. Много обичам да влизам с теб в зала, когато всички те гледат ей така, а ти и не забелязваш. Искам да ти направя едно признание — заяви тя, потъвайки удобно в мекото кресло. — Никога не съм си мислила, че когато порасна, ще мога да разговарям с теб така, както днес и тази вечер. Радваш ли се, че дойдох?

Вместо отговор той отиде при нея, наведе се и я целуна по косата.

Тя се усмихна и изведнъж лицето й придоби момчешки израз.

— Някой ден от теб ще стане добър баща на някое момиче.

Иззвъня телефонът. Той погледна часовника си. Бе почти полунощ. Не мръдна. Телефонът иззвъня отново.

— Няма ли да се обадиш? — попита Ан.

— Едва ли ще стана по-щастлив, ако се обадя. — Но стана и вдигна слушалката. Беше портиерът. Той попита дали госпожица Крейг е при него: търсят я по телефона от Съединените щати.

— За тебе е, Ан. От Съединените щати. — Крейг забеляза, че лицето й помръкна. — Оттук ли искаш да говориш или от спалнята?

Ан не отговори нищо, после стана и внимателно постави чашата на масата до креслото.

— От спалнята, ако може.

Отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. След малко там звънна телефонът и Крейг чу приглушения й глас.

Той отиде с чаша в ръка към вратата на балкона, отвори я и излезе отвън, за да не чува разговора на дъщеря си. По „Кроазет“ имаше още много хора и коли, но по терасите нямаше никого — беше доста студено. Морето идваше на огромни вълни, които се разбиваха със страшна сила на брега. Бялата пяна изглеждаше призрачна на фона на светлините на града. „Едно време Софокъл чул шума на вълните на Егейско море — издекламира си той — и си спомнил мътните приливи и отливи на човешкото страдание.“ За какви мътни приливи и отливи би си спомнил Софокъл сега, слушайки морето в Кан? Кой се оттегля, кой идва? Софокъл — това истинското му име ли е? — Или и той е използувал nom de plume? „Едип в Колан“ от Малкълм Харт, сега мъртъв.