Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Разбира се, бих искал, Йън — примирително отговори Клайн. — Наричайте ме Уолтър.

— Престани, Йън — остро го сряза Крейг.

Уодли говореше високо и хората от съседните маси бяха престанали да се хранят и го гледаха.

— Ще ви кажа как става това, господин Клайн — продължи Уодли, все още полюшвайки се плавно и застрашително зад стола на Мърфи. — Ще ви разкрия тайната на големия успех на господин Мърфи. Вие също можете да забогатеете и да се прославите и да каните в кабината си момичета, когато желаете. Работата не е в това кого представлявате като посредник, а в това, кого изхвърляте. Трябва да умеете навреме да изхвърляте ненужния човек, господин, Клайн. Трябва да правите това бързо, докато никой още не подозира за неговата ненужност. Появи ли се лоша рецензия — захвърляйте го. Само че едва ли ще смогнете да постигнете такова майсторство, господин Клайн, каквото е достигнал господин Мърфи, защото при него това е в кръвта му. Той е просто гений на изхвърляне на хора и нищо не го спира — нито дружба, нито лоялност, нито талант. Той е като библейски боен кон — надушва неудачника от разстояние. Звънят му по телефона, а него го няма вкъщи. Това е тайната, разбирате ли? Когато звъни телефонът и вие знаете, че аз звъня, вас ви няма вкъщи. Няма значение, че сте изкарали от мен хиляди, хиляди долара. Не сте си вкъщи — това е всичко. Запомнете този прост трик, господин Клайн, и ще стигнете далече, много далече. Нали ще стигне далече, господин Мърфи?

— Отведи го, Джес — помоли Мърфи.

— Тръгвай, Йън! — Крейг се опита да го отведе. — Всички разбраха какво искаш да кажеш.

Но Уодли отблъсна ръката му.

— След като не мога да говоря с господин Мърфи по телефона, ще говоря в ресторанта. Искам да говоря с господин Мърфи за неговата професия — за това за колко работи можеше да ме препоръча, но не ме препоръча…

Най-после Мърфи се обърна към него.

— Не ме разсмивай, Уодли — спокойно каза той. — През последните десет години стигна дотам, че не бих могъл даже и за храна на кучетата да те продам.

Уодли престана да се люлее. Устните му се изкривиха. Целият ресторант беше замрял. Соня Мърфи седеше с наведена глава и гледаше в чинията. Люсиен Дюлен се усмихваше леко, сякаш тази сцена я забавляваше. Тя очевидно не разбираше пияната английска реч на Уодли и мислеше, че се води обичаен приятелски, макар и доста шумен разговор. Клайн си играеше с чашата и не гледаше никого. Единствено Ан направи някакво движение. Задъхана, тя хукна навън. Уодли направи крачка, сякаш да я последва, но изведнъж се обърна и удари Мърфи. Ударът бе насочен към главата, но юмрукът му се извъртя и се стовари в рамото на Мърфи. Мърфи не помръдна, а Крейг обгърна Уодли и затисна ръцете му.

— Изведете оттук този негодник, Джес — извика Мърфи, — преди да съм го убил.

— Отивам си вкъщи — заяви Уодли с прегракнал глас. Крейг бавно освободи ръцете му. Уодли се отправи към изхода с пиянска походка.

— Ще намеря такси и ще го заведа в хотела му — каза Гейл и забърза след Уодли.

— Много ми харесват твоите приятели — каза Мърфи.

— Пиян е — глупаво обясни Крейг.

— Разбрах — добави Мърфи.

— Моля извинение за случилото се — обърна се Крейг към останалите.

— Ти не си виновен — успокои го Соня. — Колко лошо се получи. А някога той беше хубав човек.

Когато излезе от ресторанта, Крейг чу как шумът в залата се връщаше към нормалната си височина.

Уодли повръщаше на кея в пристанището. До него стоеше Гейл, готова да го подхване, ако започне да се смъква към черната вода. Ан бе на няколко метра зад Гейл и се стараеше да не гледа Уодли. Крейг бе сигурен, че макар и много пиян, Уодли не повръща от изпитото вино.

Гледайки Уодли надвесен над водата, с конвулсивно потрепващи рамене, Крейг усети, че ядът му се изпарява. Прегърна треперещата Ан, за да я успокои.

— Извинявай, Ан. Не трябваше да те вземам в такава компания. Мисля, че това ще бъде последната вечеря с господин Уодли за известно време.

— Горкият, горкият отчаян човек — рече съчувствено Ан. — Всички са толкова жестоки с него.

— Той сам си го търси.

— Зная. И въпреки това.

Уодли се изправи и се обърна, притиснал към устата си носна кърпичка. Опита се да се усмихне.

— Отиде стофранковата ми вечеря — каза той. — Все пак беше приятна вечер. Струваше си изхарчените пари. А сега, Джес, казвай за какво си загрижен?

— За нищо не съм загрижен — отговори Крейг.

Гейл махна на едно такси, което обръщаше пред ресторанта.