Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Ще те заведа в хотела, Йън — ласкаво се обърна тя към него.

Уодли покорно тръгна след нея в колата. Вратата хлопна и таксито с него и Гейл рязко тръгна. Ни намек, ни таен знак.

— Това е то — каза Крейг.

Ан заплака, захлипа отчаяно, горчиво.

— Хайде, хайде, забрави всичко — безпомощно я заувещава той. — Той самият ще забрави всичко до утре сутринта.

— Няма да го забрави — каза тя през риданията си. — Ще го помни цял живот. Как могат хората да се отнасят така отвратително един към друг?

— Могат — сухо отговори Крейг. Не искаше да проявява чувствата си, за да не предизвика нови сълзи. — Не го вземай толкова присърце, скъпа. Уодли е преживял и много по-лоши неща.

— Никога не съм си представяла, че човек може да се държи така ужасно — чудеше се Ан, вече престанала да хлипа. — Човек, който пише така хубаво и съдейки по книгите му, е така уверен в себе си…

— Книгата е едно нещо, а човекът, който я пише — друго. — Най-често книгата е маска, а не портрет на автора.

— „Когато телефонът звъни и вие знаете, че аз звъня, вас ви няма вкъщи“ — повтори Ан думите на Йън. Тя вече не плачеше, а само изтриваше сълзите с опакото на ръката си като малко изгубено момиченце. — Колко е ужасно — да знаеш за себе си такова нещо! Ненавиждам света на киното, татко — заяви тя яростно. — Да, да, ненавиждам го.

Крейг отдръпна ръце от раменете й.

— То по нищо не се различава от другите неща в живота. Само е по-централизирано.

— Никой ли не може да му помогне? Господин Мърфи? Ти?

Крейг я погледна удивен и се разсмя.

— След тази вечер… — започна той.

— Именно заради тази вечер — упорито настоя Ан. Днес на плажа той ми разказа какви добри приятели сте били, колко интересно сте прекарвали времето, какъв забележителен човек си в неговите очи…

— Беше много отдавна — каза Крейг, — когато прекарвахме заедно времето приятно. Хората отвикват един от друг. А колкото до това, че ме счита за забележителен човек, това наистина е нещо ново за мен. Ако трябва да кажа истината, боя се, че това определение характеризира баща ти не съвсем точно.

— Не започвай да се самоунищожаваш — противопостави се Ан. — Защо само Мърфи и подобните му са уверени в себе си.

— Добре. — Той я хвана за лакътя и те закрачиха бавно по кея. — Ако мога, ще се опитам да направя нещо за него.

— Знаеш ли, ти също пиеш много, татко — укори го Ан.

— Да, така е.

— Защо хората над тридесет години така старателно се погубват?

— Защото са над тридесет години.

— Остави шегите! — рязко го прекъсна тя.

— Когато не знаеш как да отговориш, трябва да се пошегуваш, Ан.

— Поне пред мен не се шегувай.

Известно време вървяха мълчаливо. Разделяше ги нейният укор.

— Господи — въздъхна тя, — а аз мислех, че тук ще прекарам фантастично. Средиземно море, този голям и забележителен град, всичките тези знаменитости, таланти… И още повече с теб. — Тя поклати печално глава. — Вероятно не бива да очакваш нищо предварително.

— Това е само първата вечер, Ан. Ще има и приятни дни.

— Заминаваш утре — продължаваше тя. — И не ми каза.

— Стана неочаквано.

— Мога ли да дойда с теб?

— Боя се, че не.

— Няма да питам защо.

— Ще отида за ден-два, не повече — смутено каза той.

Те отново замълчаха и се заслушаха в плисъка на водата по лодките, завързани покрай кея.

— Хубаво би било да седнем сега в една от тези лодки и да отплуваме където ни видят очите — каза Ан.

— Ти от какво искаш да избягаш?

— От много неща — тихо отговори тя.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Когато се върнеш.

Всички жени, помисли си той, независимо от възрастта, умеят да накарат човек да се чувствува така, сякаш ги изоставя, даже ако излиза за десет минути до ъгъла да си купи цигари.

— Ан! Имам една идея. Защо не се преместиш в Кап д’Антиб, докато ме няма? Там е и по-приятно за къпане, ще можеш да ползуваш кабаната на Мърфи и…

— Настойници не са ми необходими — прекъсна го грубо тя.

— Нямах предвид настойници — възрази той, макар да разбра сега, че подсъзнателно имаше предвид точно това. Просто мислех, че ще ти бъде по-приятно, ще има с кого да разговаряш…

— Аз и тук ще си намеря с кого да разговарям. Освен това искам да гледам много филми. Странно, но обичам да гледам филми. Ненавиждам само това, което филмите правят с хората, които ги създават.

По улицата край кея мина кола и забави ход. В нея седяха две жени. Тази, която беше по-близо до тротоара, се усмихна канещо. Крейг не й обърна внимание и колата се отдалечи.