Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Интересно, дали Пинелъпи е прочела днешния „Трибюн“ и какво чувство е изпитала, ако въобще е изпитала нещо, когато е срещнала името на Едуард Бренър — още един умрял писател?

Чу вратата на хола да се отваря и се върна вътре. Ан бе все още намръщена. Тя мълчаливо взе чашата си и я пресуши на един дъх. Явно, помисли си той, в нашето семейство не съм единственият, който пие много.

— Нещо сериозно? — попита той.

— Не, нищо особено. — Но изразът на лицето й не отговаряше на думите й. — Един познат от училище. — Ан си наля още уиски. Крейг забеляза, че прибави много малко сода. О, господи, не можеш да се избавиш от тях!

— Искаш ли да споделиш с мен?

— Той мисли, че е влюбен в мен. Иска да се оженим. — Тя се отпусна мрачно в креслото и протегна напред дългите си загорели крака, държейки чашата в ръка. Приготви се за гости. Каза, че ще дойде тук. Самолетните билети станаха абсурдно евтини, там е бедата. Всеки може да преследва когото си иска. Това е една от причините, заради които поисках разрешението ти да дойда тук: исках да се махна от него. Нали не се обиждаш?

— Това също е причина — уклончиво отговори той.

— Аз също мислех, че го обичам — продължи тя. — Първия месец. Харесваше ми да спя с него и вероятно и сега би ми харесвало. Но да се омъжа — опазил ме бог!

— Аз, разбира се, съм старомоден — каза Крейг, — но какво ужасно има в това, че един младеж иска да се ожени за девойката, която обича?

— Много. Кажи ми, нима можеш да си представиш Гейл МакКинън да бърза да се жени за първия срещнат колежки атлет? Можеш ли да си я представиш да стои вкъщи пред телевизора и да подгрява вечерята във фурната, чакайки милото й мъжленце да се върне от работа с влака в пет и тридесет?

— Не.

— Първо искам да стана господарка на своята съдба — заяви Ан. — Като нея. А после, ако искам да се омъжа, мъжът ще е длъжен да приеме моите условия.

— Няма ли да можеш да бъдеш господарка на своята съдба и омъжена?

— С този хлапак — не. Даже и в спорта го не бива. Дали му стипендия да играе футбол: в училище беше в сборния на Щатите или в някакъв идиотски сборен отбор. А когато започнал да играе в студентския отбор, още първата седмица си разбил коляното на тренировка и сега дори и футбол не може да играе. Това е той. Може би бих се омъжила за него, ако беше умен и амбициозен — тогава поне щях да зная, че от него ще излезе нещо. Баща му се занимава с търговия на зърно и фураж в Сан Бърнардино и той иска да се занимава със същото. И това е всичко. Сан Бърнардино — като си представя само! Не, няма да се погребвам някъде в голите прерии. Той казва, че няма нищо против жената да работи. Докато, разбира се, се появят деца. И това в нашия век, в наше време! В света, в който има войни, революции, смахнати с водородни бомби, убийства на негри. И когато жените най-после са решили да вдигнат глави и да поискат да се отнасят към тях като към човешки същества. Зная, че разсъждавам като наивно момиченце и не зная какво ще предприема, но едно ми е ясно: не искам да ходя в Сан Бърнардино и да уча там децата на таблицата за умножение само защото някой си пън от Калифорния е спрял избора си на мен. Татко, сексът е най коварният капан, който някога е изобретяван, но аз няма да падна в него. И най-лошото е, че когато го чух по телефона да ми казва: „Ан, няма да понеса това“, имах чувството, че всичките ми вътрешности се разтопяват и се превръщат в една голяма, глупава, сладка буца. Лайно! Нека да беше без грош, да ходеше бос, само да се стремеше към нещо — да се включи в комуна и да пече там хляб, или да се кандидатира за Конгреса, или да стане ядрен физик, или изследовател, или нещо друго. Самата аз не съм чак толкова необикновена, но не съм и еснафка. — Тя млъкна и втренчено погледна Крейг. Или може би съм еснафка? Не мислиш ли?

— Не, не мисля — отговори той.

— Просто не искам да живея в деветнадесетия век. Ах, какъв ден! — горчиво възкликна тя. — Той седна до мен тогава в библиотеката. Понакуцваше заради това проклето коляно. Дълги коси, руса брада. В наше време не можеш да съдиш за човек по външността. И ето, сега идва тук — ще се пули в мен със своите сини като на дете огромни очи, ще си играе със своите дяволски мускули и ще се разкарва по плажа с вид на човек, чието място е на мраморен пиедестал някъде в Тракия. Какво според теб трябва да направя? Да избягам?

— Това зависи от теб — отговори Крейг. Ето какво й се бе случило за тези шест месеца.

Тя остави чашата на масата с рязко движение, разливайки част от уискито, и скочи на крака.