Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Чувал съм някъде, че много от тях умират още на втория месец — каза Крейг. — Не понасят грижите.

— Че кой ги понася? — попита Уодли.

— О, татко — укори го Ан. — Не ни разваляй настроението.

— Аз се занимавам с екология — пошегува се Крейг. Искам лъвовете във Франция да не измрат. И да изяждат определено количество французи.

Фотографът извади снимките бързо. Бяха цветни. До светлокафявото лъвче, озъбено сред винените чаши, русокосата Ан и тъмнокосата Гейл представляваха ефектна композиция. Ан поразително приличаше на майка си на лъскавата фотография, само косите й бяха светли.

Помощникът на фотографа взе лъвчето от масата и Уодли плати щедро. Едната снимка подари на Гейл, а другата на Ан.

— Когато стана стар, белокос и слаб и когато ме налегне тъга, ще повикам някоя от вас до моя стол-люлка и ще ви помоля да ми покажете тази снимка. Да ми напомни за една щастлива вечер, когато съм бил млад. Татко, поръча ли виното?

Уодли наливаше виното, когато Крейг изведнъж зърна Натали Сорел на вратата заедно с висок, изискано облечен мъж със сребреещи коси. На петдесет и пет-шейсет, пресметна Крейг, колкото и да са се старали бръснарят, масажистът и най-добрият шивач да го направят по-млад. До него Натали, в рокля, подчертаваща тънката й талия и изящните й бедра, изглеждаше крехка и беззащитна.

Съдържателката на ресторанта ги поведе към дъното на залата и те щяха да минат покрай масата на Крейг. Той забеляза, че Натали го погледна бързо, отвърна погледа си, сякаш бе решила да не се спира, минавайки покрай тях, но в последния момент промени решението си.

— Джес! — възкликна тя и хващайки спътника си под ръка, го задържа. — Каква приятна среща!

Крейг се изправи, Уодли също.

— Това е моят годеник Филип Робинсън. — Крейг се надяваше, че само той улови предупреждаващите нотки в начина, по който изговори думата „годеник“. — А това е Джеси Крейг.

Крейг се здрависа с мъжа и му представи останалите. Ан стана. Гейл продължаваше да седи. Крейг съжали, че дъщеря му е в такава рокля. Ръката на мъжа бе суха и гладка. Имаше лениво-добродушна тексаска усмивка, здрав цвят на лицето, като на човек, прекарващ дълго време на открито. Натали бе казала, че произвежда някакви стоки, но нямаше такъв вид.

— Изглежда, Натали познава всички в този град — отбеляза Робинсън, ласкаво докосвайки ръката на Натали. Трудно ми е да запомня кой как се казва. Но струва ми се, че съм гледал ваши филми, господин Крейг.

— Надявам се — отговори Крейг.

— „Две крачки от дома“ — бързо подсказа Натали. — Това е последният му филм. — Искаше й се да помага на всички.

— О, да, разбира се — рече Робинсън. Говореше с дълбок уверен глас. — Много ми хареса.

— Благодаря — каза Крейг.

— Правилно ли чух? — обърна се Робинсън към Уодли. — Вие сте писателят Уодли!

— Бях едно време — отговори Уодли.

— Много ми хареса вашата книга. Достави ми огромно удоволствие.

— Коя? — попита Уодли. Робинсън се смути малко.

— Ами тази за момчето, израснало в Средния запад и…

— Това е първата ми книга. — Уодли седна. — Написах я през 1953 година.

— Моля ви, седнете — бързо каза Натали. — Седнете. Ан седна, а Крейг продължи да стои прав.

— Харесва ли ви в Кан, господин Робинсън? — попита той, насочвайки разговора от опасната литературна тема към по спокойната и банална — туризма.

— Бил съм тук и по-рано, разбира се — отговори той. Но за първи път, така да се каже, го виждам иззад кулисите. Благодарение на Натали. Съвсем друго впечатление добивам. — Той я потупа бащински по рамото.

Ти не си представяш, братко, колко навътре зад кулисите си навлязъл, помисли си Крейг със светска усмивка.

— Трябва да сядаме, скъпи — напомни Натали. — Госпожата ни чака.

— Надявам се, драги мои, скоро да се видим отново — каза Робинсън. — С вас, господин Крейг, и вашата красива дъщеря, и с вас, господин Уодли, и вашата…

— Аз не съм ничия дъщеря — уточни Гейл, дъвчейки парче целина.

— Тя не се поддава на определение — добави Уодли. Тонът му беше враждебен.

Робинсън явно не беше глупав: лицето му се стегна.

— Добър апетит — пожела той и като пусна Натали да върви напред, се отправиха към масата, приготвена за тях от съдържателката.

Крейг погледна как Натали минава между масите със своята леко полюшваща се танцуваща походка, която никога нямаше да забрави. Крехка, изящна, създадена да радва очите на мъжете, да буди желание. Смела и хитра.

Когато се озовеш на такова място, не е чудно, че в съзнанието ти изплуват откъси от миналото, предизвикващи носталгия, и стават, макар и за кратко време, част от настоящето. Гледайки Натали Сорел — прелестна, незабравима, отдалечаваща се от него към дъното на залата, под ръка с друг мъж, той се запита по какъв каприз на съдбата днес му се явява миналото, въплътено в образа на Йън Уодли, вместо в образа на Натали Сорел?