Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Крейг се заизкачва бавно от плажа към крайбрежната улица. Когато слезе на платното на „Кроазет“, излизаща от завоя кола за малко не го сгази. Изсвистяха спирачки, някакъв полицай му закрещя. Крейг се усмихна вежливо на полицая, сякаш се извиняваше за това, че едва не го убиха.

Взе ключа от фоайето и попита няма ли нещо за него. Нямаше. Клайн не бе звънил. Разбира се, още бе рано. Преди, когато Джес Крейг изпращаше на някого сценарий, му звъняха след три часа.

При асансьора срещна Рейнълдс. На главата си имаше чиста превръзка, над окото — огромна зеленикаво-жълта подутина, по бузата — следи от засъхнала кръв, сякаш го бяха влачили по лице върху натрошено стъкло.

— Търся Гейл — каза Рейнълдс, без да поздрави. — Не сте ли я виждали?

— Плува по посока към Тунис — отговори Крейг. — Как се чувствувате?

— Приблизително така, както изглеждам — отвърна Рейнълдс.

— Човек трябва да внимава в света на киното — отбеляза Крейг и влезе в асансьора.

Във всяка компания, даже когато е малка, винаги има човек, който е център на притегляне, основата на нейното съществуване като цяло — без него тя би била просто струпване на несвързани един с друг хора. Именно такъв център, според Крейг, беше Гейл МакКинън тази вечер. Ан, явно очарована от Гейл, реагираше живо на всяка нейна дума, обръщаше се към нея по-често, отколкото към останалите, и дори когато казваше нещо на Крейг или Уодли, поглеждаше към Гейл, сякаш търсеше нейното одобрение или неодобрение. Когато отиваха от хотела в ресторанта, Крейг бе поразвеселен и едновременно раздразнен от това, че Ан, съзнателно или несъзнателно, доста умело подражаваше на безцеремонната походка на Гейл. Но така бе по-добре, за предпочитане пред нейната обичайна подчертано скромна, по детски непохватна походка.

За Уодли Гейл бе подходяща аудитория. Последните години не бяха го глезили често с внимание и сега се разприказва с пълна пара.

Що се отнасяше до Крейг, той бе дошъл тук само заради Гейл. Да, точно така. Наблюдавайки я през масата, чувствуваше, че е свързан здраво не само с киното. А съм тук, за да се освободя, помисли си Крейг.

Повечето време мълчеше, оставяйки останалите да говорят. Когато говореше Гейл, в думите й той търсеше някакъв намек, сигнал, предпазливо обещание за нощта, безмълвен отказ. Но нищо не улови.

Утре ще я забравя в обятията на Констънс, реши той.

Уодли старателно изпълняваше ролята на домакин: поръчваше виното и съветваше момичетата какво ядене да си изберат. Те вечеряха в същия ресторант на старото пристанище, където Крейг бе видял Пикасо веднъж на вечеря. Ако Уодли се кани да плаща сметката от своя джоб, помисли си Крейг, след това едва ще му останат пари за пътуване до Тулон. За Мадрид не може и дума да става.

Уодли пиеше много, но засега не му личеше. Този път бе облякъл добре ушит сив костюм, тъмна риза, плътно закопчана под голямата гуша, и нова вратовръзка на райета.

Гейл беше в розови, плътно прилепнали панталони от шантунг и блуза от тънка коприна. Косите си бе вчесала нагоре и това придаваше на лицето й очарователно зрял вид, неотговарящ на стройната й млада шия.

Ан, горката, беше дошла с ужасна, прекалено къса рокля от жълт муселин, която се издуваше около дългите й крака. В нея тя приличаше на непохватна ученичка, нагиздена за първия си бал.

Крейг се огледа наоколо: в ресторанта нямаше още много посетители, но, съдейки от табелките по празните маси, залата щеше скоро да се запълни. Той се надяваше, заради Ан, една от масите да е запазена за Пикасо.

В ресторанта влязоха двама младежи, в ръцете си единият държеше лъвче, а другият — фотоапарат „Полароид“. Крейг ги бе виждал вече по крайбрежната „Кроазет“ и кафенетата около нея. Когато приближиха към масата, той им направи знак да се махнат.

— В ресторант с такива цени би трябвало да ни избавят от лъвовете — забеляза той.

Обаче Уодли взе лъвчето от младежа и го постави на масата между Ан и Гейл.

— Снимайте ги с краля на зверовете. Винаги съм имал слабост към укротителки на лъвове. Мечтая да се любя с жена в трико, обсипано с пайети — направо в клетката, но да има и трапец.

На Уодли можеш да разчиташ, ако трябва да те постави в неудобно положение пред собствената ти дъщеря, възмути се Крейг.

Светкавицата дразнеше лъвчето и то ръмжеше, а в това време фотографът правеше снимка след снимка. Яростта на лъвчето разсмя Гейл.

— Ела при нас, когато пораснеш голям, детето ми — каза тя, гледайки го.