Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Тя сви рамене.

— Защо? Ако се нуждае от помощ, ще се намери кой да се обади. До скоро виждане — каза тя, обръщайки се към Ан. — Не излизайте сама вечер. Опитайте се да убедите баща си да ни покани някога на вечеря. — И едва удостоявайки Крейг с поглед, се отдалечи, полюшвайки висящата на рамото й чанта.

— Какво странно красиво момиче — отбеляза Ан, когато влязоха в хотела. — Ти познаваш ли я добре?

— Познавам я от няколко дни — отговори Крейг. Това бе самата истина.

— Актриса ли е?

— Нещо като журналистка. Дай ми паспорта си. Трябва да се остави на администратора.

Той регистрира Ан и отиде до портиера за ключа си. Там го очакваше телеграма. От Констънс.

ПРИСТИГАМ В МАРСИЛИЯ УТРЕ СУТРИНТА. ЩЕ ОТСЕДНА В ХОТЕЛ „СПЛЕНДИД“. ИЗМИСЛИ НЕЩО НЕОБИКНОВЕНО. ЦЕЛУВАМ ТЕ. К.

— Случило ли се е нещо? — попита Ан.

— Не. — Той пъхна телеграмата в джоба си и тръгна след служителя, който трябваше да заведе Ан до нейната стая. Управителят не бе успял да освободи стаята, свързваща се с апартамента на Крейг, и затова Ан се настани на горния етаж. Добре че стана така, помисли си той, влизайки с нея в асансьора.

Заедно с тях влязоха шишкото, когото Крейг бе срещал вече в асансьора, и хубавичкото младо момиче. Днес шишкото беше с яркозелена риза. Когато асансьорът тръгна, той каза, явно продължавайки разговора:

— В Испания това никога няма да мине. — Той огледа преценяващо и се усмихна заговорнически на Крейг с ъгълчетата на устните си. Така му се стори. Ако не бяха в „Карлтън“, а някъде другаде, Крейг би му ударил един по носа. Вместо това, каза на служителя:

— Ще сляза на моя етаж. А вие изпратете, моля, дъщеря ми до стаята й. Ан, слез долу, когато се настаниш.

Мъжът със зелената риза сведе поглед и отдръпна ръката от лакътя на момичето си. Крейг се усмихна злорадо и излезе от асансьора.

В хола погледна програмата за филмите, които показваха този ден. В три часа щяха да въртят италианския филм, който го интересуваше. Той вдигна слушалката и помоли да го свържат със стаята на Ан.

— Ан! Днес следобед има интересен филм. Искаш ли да дойдеш с мен?

— О-о, татко! Току-що си обличам бански костюм. Морето е толкова примамливо…

— Добре. Приятно къпане. Ще се върна малко след пет.

След като остави слушалката, препрочете телеграмата на Констънс и поклати глава. Не можеше да не отиде да я види в Марсилия. Но не можеше да вземе и Ан със себе си. Имаше граници и за обществото на неограничената свобода. Но как да остави дъщеря си сама в Кан, след като току-що е прелетяла пет хиляди мили, за да бъде с него? Едва ли ще се почувствува по-уверена в себе си след това. Трябва да измисли някакво обяснение за Констънс, така че да се върне не по късно от ден-два. Страшна тактика!

Недоволен от себе си, той се приближи до камината, над която висеше огледало, и внимателно се огледа. Ан каза, че изглежда зле. Наистина, под очите имаше необичайно дълбоки бръчки, челото изглеждаше застинало и намръщено. Лицето му бе бледо, даже пепеляво, над устата му бяха избили капчици пот. Днес е горещ ден, каза си той. Идва лятото, това е всичко.

Психологът от Калифорния казал, че по това как изписваш една дума на хартия може да се предскаже бъдещето ти. Промяна, каза Ан, болест, даже смърт…

Гърлото му пресъхваше: спомни си, че напоследък, когато се изправя от стола му се завива свят, че няма апетит…

— По дяволите! — високо изруга той. Никога досега не бе си говорил сам. Какво ли означава това?

Той отвърна лицето си от огледалото. У него има някаква суховата елегантност — пишеше Гейл за него. Тя не се бе консултирала с калифорнийския професор.

Той отиде в спалнята и втренчи поглед в леглото, сега акуратно оправено, което предишната вечер бе споделил, ако може така да се изрази, с това момиче. Ще легне ли при него и днес? Ще бъде ли толкова глупав, че пак да й отвори вратата? Той си припомни копринената й кожа, благоуханните коси, добре закръгленото бедро. Да, ако тя почука, ще й отвори.

— Идиот — укори се той гласно. Възможно бе това да бе симптом за скрито психическо умопомрачение, признак за настъпваща старост, но звукът на собствения му глас в празната стая му донесе някакво облекчение. — Проклет идиот повтори той, гледайки леглото.

Изми се със студена вода, смени мократа от пот риза и отиде да гледа италианския филм.

Филмът — сериозен, разтеглен, скучен, — го разочарова. В него се разказваше за група анархисти, дошли в началото на столетието в Лондон, оглавявани от сицилиански революционер. Съдейки по всичко, сценаристът и режисьорът се бяха постарали да придадат на филма максимална достоверност. Беше ясно също, че хората, които бяха направили филма, изпитват похвална ненавист към нищетата и несправедливостта, обаче сцените на насилие, стрелба, смърт — всичко това му се виждаше мелодраматично и безвкусно. За времето от пребиваването си в Кан бе видял вече немалко филми, посветени на революции от един или друг род — банкери, убедени републиканци, харчат милиони долари за пропаганда на насилие и сваляне на съществуващия строй. Какво подтикваше тези елегантни, процъфтяващи хора в бели ризи и вталени костюми, седящи зад големи голи бюра, към тия действия? И понеже можеше да се изкарват долари от бунтове, от хвърлянето на бомби в съдебните зали, от подпалването на гетата, те, тези благородни спестители, считаха, че са длъжни заради своите акционери да предоставят парите от сейфовете, без да мислят за последствията! А може би цинизмът им ще стигне още по далеч? Знаят ли тези мъдреци, държащи в ръцете си лоста на властта, че още нито един филм не е предизвикал обществен преврат и че каквото и да се говори в залата, колкото и да са дълги опашките за билети за най-подстрекаващите филми, всичко ще си остане както по-рано и никъде няма да се раздаде нито един изстрел? Присмиват ли се в своите клубове на възрастните деца, които играят в неясни целулоидни игри и които те даряват с още една играчка — пари? Лично той, Крейг, нито веднъж не бе буйствувал, излизайки от кино на улицата. А нима той е различен от другите?