Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Е, какво разбра? — повтори въпроса си Ан.

— Боя се, че съм свързан с киното за цял живот — това разбрах. Когато бях малък, баща ми ме вземаше със себе си в театъра — бродуейския театър. Аз седях на стола, без да мърдам, и чаках залата да потъне в мрак и да включат светлините на рампата. Винаги се страхувах да не би нещо да се случи и да попречи на залата да потъне в мрак, а светлините на рампата никога да не блеснат. Но този голям момент настъпваше. С радостно вълнение стисках здраво палци, предварително безпокоейки се за тези, които ще гледам на сцената. Един-единствен път съм бил груб с баща си, и то се случи в такъв момент. Баща ми започна да ми говори нещо — не зная какво, — заставяйки ме по този начин да изляза от състоянието на блаженство, и аз казах: „Моля те, тате, пази тишина.“ Изглежда че бе разбрал, защото оттогава не ме заговаряше, когато светлините в залата започваха да угасват. Сега, когато седя в бродуейския театър, не изпитвам вече такова чувство. Но то се появява винаги когато си купя билет и вляза в полутъмния киносалон. Не е толкова лошо, ако от време на време нещо кара четиридесет и осем годишния човек да преживява същите чувства, които е изпитвал като момче. Може би и затова измислям всякакви извинения за филми, затова се опитвам да не придавам значение на непривлекателните страни и долнопробната продукция. Хиляди пъти, след като съм гледал някой лош филм, съм се утешавал с мисълта, че за един хубав филм можеш да простиш на стотина лоши. Струва си труда.

Той не каза, макар че сега знаеше — а и винаги всъщност е знаел, — че хубавите филми се правят не за тази публика, която изпълва киносалоните в събота вечер. Правят ги, защото не могат да не ги правят, както въобще всяко произведение на изкуството. Той знаеше, че и агонията, и това, което Ан наричаше „жестокостта и непостоянството на света на киното“, и необходимостта да се лавира и угажда, и парите, и раняващата критика, и несправедливостта, и нервното изтощение — всичко това е неотделимо от безкрайната радост, която носи творческия процес. И дори и да внасяш скромна лепта, дори да играеш малка, второстепенна роля, ти споделяш тази радост. Сега разбра, че сам се бе наказал, лишавайки се в течение на пет години от тази радост.

Преди да стигнат до Антиб, той зави по крайбрежното шосе.

— За цял живот съм свързан с киното — повтори той. Това е диагнозата. Но стига толкова за мен. Признавам, че се радвам, че в нашето семейство се появи още един зрял човек. — Той погледна дъщеря си и видя как тя поруменя от този комплимент. — Какво друго ще кажеш за себе си, освен че си достатъчно образована вече и че би искала да се грижиш за мен? Какви са плановете ти?

Тя сви рамене.

— Старая се да разбера как да оцелея като зрял човек. Това впрочем е твое определение. Едно ми е ясно: че няма да се омъжа.

— Струва ми се — отбеляза той, — че началото е многообещаващо за кариера.

— Не ми се присмивай — рязко каза тя. — Ти много обичаш да ме дразниш.

— Хората дразнят само тези, които обичат, но ако ти е неприятно, няма повече.

— Да, неприятно ми е — призна тя. — Не съм толкова самоуверена, че да се отнасям към шегите спокойно.

Той разбра, че това е упрек. Ако двадесетгодишна девойка не се чувствува самоуверена, кого можем да виним за това, ако не бащата? По пътя от Ница до Антиб той научи много неща за дъщеря си, но това ни най-малко не го успокояваше.

Те приближаваха към къщата, която той бе наел през лятото на 1949 година — къщата, където бе зачената Ан. Тя никога не бе идвала тук. Интересно, помисли си той, дали съществуват спомени от утробния живот, и ако съществуват, ще я накарат ли да се огледа и обърне внимание на бялата сграда в градината на хълма?

Тя не се огледа.

Да се надявам, помисли си той, минавайки покрай къщата, че поне веднъж в живота си тя ще има три такива месеца, каквито бяха месеците през онова лято за мен и майка й.

Те стигнаха до хотела в момента, в който Гейл МакКинън излизаше от него, така че нищо друго не му оставаше, освен да я запознае с дъщеря си.

— Добре дошла в Кан! — Гейл отстъпи крачка назад и нагло огледа Ан. Дръзко, помисли си Крейг. — Вашето семейство все повече се разхубавява — обърна се тя към него.

Не желаейки да се задълбочава в разговор за това как семейство Крейг се приближава към съвършенството, той попита:

— Как е Рейнълдс? Наред ли е всичко?

— Предполагам, че е жив — небрежно отговори Гейл.

— Нима не сте ходили да го видите?