Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Тя ти говори за нея? — Крейг се постара за произнесе думите спокойно, за да не забележи Ан яда в гласа му.

— За още много неща ми говори.

— Какво знае за моята парижка приятелка?

— Не зная какво знае. Зная само какво ми каза. Каза, че тази жена е прекалено млада за теб, че прилича на маникюристка и че я интересуват само парите ти.

Крейг се разсмя:

— Прилича на маникюристка! Значи тя никога не я е виждала.

— Казва, че я е виждала. Даже й направила скандал.

— Къде?

— В Париж.

— Значи тя и в Париж е била? — недоверчиво попита той.

— И още как. Само заради теб. Казала на тази дама какво мисли за авантюристките, които прелъстяват стари глупаци и разбиват щастливи семейства.

Крейг поклати глава в недоумение:

— Констънс не ми е казвала нито дума за това.

— Мисля, че жените не обичат да говорят много за такива неща. Ще ме запознаеш ли с Констънс?

— Разбира се — смутено отговори Крейг. Когато прегърна дъщеря си на летището, въобще не предполагаше, че разговорът им ще вземе такъв обрат.

— Знаеш ли, в Женева беше много приятно всъщност. Дори вечерях в „Ришмонд“ с мама, нейния приятел и другите лицемери.

Крейг караше мълчаливо. Не искаше да говори с дъщеря си за любовника на жена си.

— Там той устрои цяло представление — продължи Ан. Уф! Разположили са се там, поръчват черен хайвер, крещят на сервитьора заради виното, след това любезничат пет минути с мама и пет минути с мен. Аз изведнъж разбрах защо ненавиждам мама от дванадесетгодишна.

— Това не е вярно — меко възрази Крейг. Той бе готов да поеме вината за много неща, но не искаше да отчуждава дъщерите си от майка им.

— Да, вярно е, ненавиждам я — повтори Ан. — Ненавиждам я, ненавиждам я! Как си могъл да търпиш до себе си в къщи този жалък, скучен човек, който се е преструвал на твой приятел? Защо толкова дълго си се примирявал с всичко това?

— Преди да виним другите, трябва да погледнем себе си отговори Крейг. — Аз самият не съм бил ангел. Ти си вече голямо момиче, Ан, и предполагам, че отдавна си разбрала, че ние с майка ти от много години живеем всеки своя живот.

— Свой живот! — нетърпеливо възкликна Ан. — Добре, нека бъде така. Разбирам това. Не разбирам друго: защо се ожени за тази пачав…

— Ан! — остро я прекъсна Крейг. — Не бива да говориш така.

— И най-вече не разбирам защо й позволяваш да те заплашва със съд за прелюбодеяние и да ти измъква парите по този начин. И къщата! Защо не наемеш детектив да я проследи два дена и да видиш как се държи?

— Това не мога да направя.

— Защо не можеш? Тя е наела детектив да те следи.

Крейг сви рамене.

— Ти разсъждаваш като юрист — каза той. — Просто не мога.

— Прекалено си старомоден. Там ти е бедата.

— Да не говорим за това, моля те, Само помни: ако не бях се оженил за майка ти, сега теб нямаше да те има, нито сестра ти, а щом веднъж ви имам вас, всичко останало не е толкова важно. И каквото и да прави и говори майка ви, аз, както и преди, съм й благодарен за вас. Ще запомниш ли?

— Ще се постарая. — Гласът й затрепери и Крейг се изплаши да не се разплаче сега, макар че никога не беше плакала, даже като дете. — Ще ти кажа само едно — с горчивина добави тя, — не искам повече да виждам тази жена. Нито в Швейцрия, нито в Ню Йорк, нито в Калифорния. Никъде. Никога.

— Ще промениш решението си — тихо каза той.

— Искаш ли да се обзаложим?

Дявол да ги вземе тези семейни проблеми, помисли си той.

— Искам и ти, и Маршиа да знаете абсолютно точно едно: Констънс няма никаква връзка с разрива с майка ви. Оставих я, защото всичко ми беше омръзнало и вече бях на прага на самоубийство. Заради това че бракът ни бе загубил всякакъв смисъл. Не исках да продължавам да водя безсмислен живот повече. Виня майка ви не повече, отколкото себе си. У когото и да бе вината, да се продължава нямаше смисъл. Констънс просто случайно се оказа тогава на пътя ми.

— Добре — каза Ан. — Вярвам, че е така.

Тя мълча няколко минути и Крейг й бе благодарен за това, карайки покрай хиподрума на Кан. Конете на Юга… Нищо незначещи победи, безусловни поражения. Пръскачките бяха пуснати, мириада дъги на фонтаните по зелената трева.

— Е, а ти как си? — попита най-сетне Ан оживено. — Развличаш ли се?

— Може да се каже, че да.

— Безпокоях се за теб.

— Безпокоеше се за мен? — Той не можа да скрие удивлението си. — Но, струва ми се, съвременната теория твърди, че в наши дни нито едно дете не се безпокои за своите родители.