Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Самолетът спря на бетонната писта. От него заизлизаха пътниците — с ваканционни облекла, роклите на жените се вдигаха от морския вятър. Той откри с поглед Ан — светлорусите коси се разпиляваха по лицето й. Тя вървеше с бърза, енергична крачка и поглеждаше нагоре към терасата, търсейки него. Махна й с ръка. Тя помаха в отговор и ускори крачка. Носеше претъпкана брезентова чанта с цвят каки, подобна на тези, които продават в магазините „Арми анд Нейви“. Той обърна внимание на това, че тя както по-рано върви прегърбена, с недодялана походка, сякаш се бои да покаже женственост и грация. Помисли си дали да не я посъветва да се занимава с гимнастика? Беше с измачкан син шлифер и тъмнокафяв панталон. В тези тъмни дрехи видът й беше невзрачен, сериозен и само косите й не позволяваха да се изгуби сред ярките летни одежди, пъстрите ризи и леките раирани сака на останалите пътници. Какво искаше да покаже с това? Облеклото й неволно предизвика у него чувство на досада. По-рано, когато изкарваше добри пари, той бе направил инвестиции на нейно име и на името на сестра й. Доходите от тях не бяха кой знае какви, но безспорно бяха достатъчни да се обличат прилично. Той деликатно ще й обясни това и ще я заведе в магазина да й купи нещо по-подходящо. Добре поне, че не е мръсна и боса и не прилича на упоена от хашиш индианка от племето на команчите. Бе благодарен и на това.

Плати сметката и слезе да я посрещне.

Когато тя излезе от залата за митнически контрол и влезе в чакалнята след носача, който носеше двата й куфара, Крейг придаде на лицето си подходящо за случая изражение. Тя го прегърна по детски и го целуна, но не съвсем удачно — някъде по шията.

— О, татенце! — възкликна тя, скрила лице на гърдите му. Той потупа рамото на измачкания шлифер. Когато тя се притисна до него, неволно си припомни другото младо тяло, което бе прегърнал тази сутрин, другата целувка.

— Я да те погледна — каза той.

Тя се отдръпна малко, за да може да получи по-пълна представа. Не носеше грим, но и нямаше нужда от него. Външността й говореше, че е от Калифорния: светли очи, загоряло лице, цъфтяща, косите изрусели от слънцето, по ръба на здравия прав нос бяха разсипани лунички. Тя се учеше добре, той знаеше това от оценките й, но съдейки по вида й, трудно можеше да се повярва, че изобщо някога хваща учебник в ръка или прави нещо друго, освен да прекарва времето си на плажа, на водни ски и тенискорта. Ако той беше двадесетгодишна девойка с външността на Ан, не би се прегърбвал.

Не бе я виждал половин година и забеляза, че през това време се е позакръглила, гърдите й, свободни под тъмнозеления пуловер, бяха наедрели доста. Лицето й бе отслабнало и се бе заострило, станало бе почти триъгълно, с едва забележими вдлъбнатини под изпъкналите скули. Тя винаги е била здраво дете и сега се превръщаше в здрава и силна жена.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — с усмивка попита тя. Този въпрос си го бяха измислили двамата, тя първа го беше задала още когато беше мъничко момиченце.

— Донякъде — отговори той, заяждайки се. Не би могъл да изрази с думи изпълващата го радост и нежност, глупавото и толкова приятно чувство на задоволство, което му достави дъщеря му — плът от неговата плът, потвърждение на неговата жизнеспособност и родителска мъдрост. Той взе ръката й и я стисна, учудвайки се как само преди няколко минути е могъл да бъде огорчен от това, че тя пристига.

Те излязоха за ръка след носача от аерогарата. Той помогна на носача да натовари багажа й на задната седалка. Брезентовата чанта се оказа много тежка — беше натъпкана с книги. Когато Крейг я вдигна, една от книгите падна. Вдигна я. „Възпитание на чувствата“, на френски език. Пъхайки книгата в торбата, той неволно се усмихна. Съобразителна пътешественичка е неговата дъщеря: готви се да види тук деветнадесетия век.

Потеглиха към Кан. Поради интензивното движение караха бавно. От време на време Ан се навеждаше към него и го погалваше по бузата, сякаш искаше да се убеди с лекото докосване на пръстите, че действително е тук, до баща си.

— Синьото Средиземно море — каза тя. — Да ти кажа ли истината, това е най-прекрасната покана в моя живот. — Тя се засмя на някаква своя тайна мисъл. — Жена ти казва, че се стремиш да купиш моето разположение.

— А ти как мислиш?

— Ако това е истина, продължавай в същия дух.

— Как мина?

— Като цяло — ужасно.

— Тя какво прави в Женева?

— Консултира се с частни банки. С нея е приятелят й помага й да се консултира. — В гласа на Ан се появиха жестоки нотки. — Откакто й даваш тези пари, тя е побъркана на тема капитал и къде по-добре да го влага. Счита, че американската икономика не е достатъчно устойчива и се кани да закупи акции от западногермански и японски компании. Каза ми да те посъветвам и ти да направиш същото. Глупаво е, казва, да получаваш от капитала само пет процента. Казва, че никога си нямал глава за бизнес, затова се била загрижила за твоите интереси. — Ан изкриви устни в насмешка. И пак в твой интерес казва, че трябва да скъсаш с парижката си приятелка.