Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Добре. — Тя протегна към него чашата си. — Празна е.

Той стана, отиде до масата с бутилката, наля в двете чаши и се върна обратно.

— Благодаря. — Тя го погледна спокойно в очите. Той се наведе и нежно я целуна. Устните й бяха пухкави, приятни. Тя извърна лицето си. Той се изправи, давайки й възможност да стане. — Стига толкова — каза тя. — Отивам си вкъщи.

Протегна ръка да я докосне по рамото.

— Оставете ме на мира! — каза рязко тя и остави чашата на масата. Грабна шлифера и изтича към вратата.

— Гейл… — повика я той и направи крачка към нея.

— Жалък старец! — изтърси тя и излизайки, тръшна силно вратата.

Той бавно допи чашата си, загаси лампата и легна. Лежейки гол върху чаршафите в топлия мрак, чуваше свистенето на гумите на колите, минаващи от време на време по „Кроазет“, и шума на вълните. Не можеше да заспи. Вечерта беше прекалено напрегната. Изпитото уиски биеше в слепоочията му. В главата му се събираха и изчезваха като в калейдоскоп моменти от вечерта: Клайн в кадифеното си сако, запознаващ всички; Корели и неговите момичета; нещастния Грийн, пикаещ отчаян върху скъпата зелена морава; кръвта на Рейнълдс…

И сред тази каша — играта (игра ли беше?) на Гейл МакКинън. Нейната ту пламваща, ту гаснеща, млада — и в същото време зряла — чувственост. Привличаща и отблъскваща. Не, по-добре си спомни и съжалявай за пищната красота на Натали Сорел. Забрави за Дейвид Тейкмън, забравил за смъртта, дебнеща го под студийната перука.

Крейг се въртеше неспокойно в леглото. Коктейлът приличаше на коледно тържество на служащи в кантората. Само че те не устройват такива събирания по два пъти в седмицата.

И изведнъж чу, почти без да се изненада, тихо почукване на вратата. Стана, сложи халата си и отвори. В полутъмния коридор стоеше Гейл МакКинън.

— Влез — покани я той.

Усещаше, че вече е светло и че не се е събудил напълно още, чуваше нечие леко дишане някъде до него и звъненето на телефона. Продължаваше да лежи със затворени очи, за да не види настъпващия ден; напипа телефонната слушалка на нощното шкафче. Далечен глас, промъкващ се през бучащия механичен фон, каза:

— Добро утро, мили.

— Кой е? — попита той, без да си отваря очите все още.

— Колко души те наричат „мили“? — тъничко попита далечният глас.

— Извинявай, Констънс. Много лошо те чувам, сякаш се обаждаш от другия край на света. — Крейг отвори очи и обърна главата си. На възглавницата до себе си видя дългите кестеняви коси. Гейл го гледаше втренчено, сините й очи бяха сериозни. Чаршафът, под който бяха и двамата, се бе спуснал наполовина, откривайки голото му тяло. Искаше му се да хване края на чаршафа и да се покрие, за да не се вижда колко е възбуден, но разбирайки нелепостта на този жест, се въздържа. Не си спомняше да е бил някога толкова възбуден.

— Все още ли си в леглото? — питаше в това време Констънс. Електронният глас, долитащ до него по още несъвършения дълъг шестстотин мили кабел, звучеше укорително. — Минава десет часът.

— Нима? — учуди се глупаво той, чувствувайки върху себе си погледа от съседната възглавница. С края на окото си виждаше очертанията на тялото й под чаршафа и акуратно оправеното неизползувано второ легло. Той съжали, че назова Констънс по име и че изобщо споменава имена. — В този град късно лягат и късно стават — каза той. — Как е в Париж?

— Все по-лошо и по-лошо. Как е при тебе?

Той се поколеба.

— Нищо ново.

Гейл не се усмихваше и не промени израза на лицето си. Почти осезаемо почувствува тежестта на погледа й, насочен към оголеното му тяло в златистия утринен въздух — сякаш неизменен и безсрамен детайл от пейзажа. Гейл се пресегна бавно и внимателно го докосна с пръсти. Конвулсивна тръпка го прониза, като че се бе допрял до проводник с високо напрежение.

— Светец — прошепна тя.

— Преди всичко… — гласът в слушалката — механически, трептящ — бе почти неузнаваем, — искам да се извиня.

— Въобще не те чувам. — Той направи отчаяно усилие да говори спокойно. — Може би е по-добре да затворим и още веднъж да помолим телефонистката да…

— Сега по-добре ли е? Сега чуваш ли ме? — Гласът изведнъж стана ясен и силен, сякаш се намираше в съседната стая.

— Да — неохотно отговори Крейг. Той отчаяно се опитваше да измисли някакъв предлог, който да застави Констънс да отложи разговора, да му даде време да си сложи халата, да се премести в хола и там да чака да му позвъни повторно. Но боейки се да не се издаде, реши засега да се ограничи в едносрични реплики.