Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Казах, че искам да се извиня за това, че онзи ден така се нахвърлях върху теб. Знаеш ме каква съм.

— Да.

— И да ти благодаря за снимката с лъвчето. Добре си го измислил.

— Да — каза той.

— Имам новина — продължаваше Констънс. — Добра. Надявам се, че поне за теб ще ти се види добра.

— Каква? — Внимателно и незабелязано той бе успял да придърпа края на чаршафа и да се покрие от кръста надолу. Чаршафът обаче стърчеше, опънат като цирков купол.

— Утре или вдругиден вероятно ще дойда нататък — съобщи тя. — В Марсилия.

— В Марсилия? — Не можеше в момента да си спомни къде се намира Марсилия. — Защо в Марсилия?

— Не мога да ти кажа по телефона. — Френската телефонна мрежа никога не се бе ползувала с нейното доверие. Но ако нещата се наредят добре тук, ще бъда там.

— Чудесно! — възкликна той, мислейки за съвсем друго.

— Какво „чудесно“? — В гласа на Констънс се усещаше раздразнение.

— Ами може би ще се видим…

— Какво значи „може би“? — Гласът й звучеше вече заплашително.

Той усети движение до себе си. Гейл стана и — гола, стройна, със закръглени бедра и източен и загорели прасци бавно, без да поглежда назад, се отправи към банята.

— Тук има едно затруднение…

— И тоя разговор не се получава, скъпи.

— Утре пристига дъщеря ми Ан. — Зарадван, че Гейл излезе, той изведнъж се успокои. — Изпратих й телеграма и й предложих да дойде.

— Всички сме във властта на тези проклети младежи с досада отбеляза Констънс. — Вземи я със себе си в Марсилия. Всички девственици трябва да видят Марсилия.

— Аз ще се справя с нея… — Той реши да не реагира на думата „девственица“. — Позвъни ми когато плановете ти се изяснят окончателно. Може би ще можеш да дойдеш и до Кан? — неискрено добави той.

В банята чу душа. Интересно, помисли си той, дали Констънс чува шума на водата в Париж.

— Ненавиждам Кан — каза Констънс. — Там реших да се разведа с първия си мъж. За бога, ако ти е толкова трудно да се качиш на колата и да загубиш два часа, за да се видиш с жената, в която би трябвало да си влюбен…

— Недей да се дразниш сама, Констънс. Та ти още не си сигурна ще бъдеш ли в Марсилия, а вече…

— Искам да гориш от нетърпение — прекъсна го тя. — Вече седмица, откакто не си ме виждал. Най-малко би трябвало да гориш от нетърпение…

— Така е, наистина.

— Докажи.

— Ще дойда при теб, където пожелаеш и когато пожелаеш! — извика той.

— Е, така е добре, момчето ми. — Тя се закиска. — Господи, разговорът с теб ми прилича на вадене на зъби. Пиян ли си?

— Махмурлия.

— Отдаваш ли се на разврат?

— Може да се каже, да. — Поне един камък да положи в арката на истината.

— Никога не съм обичала трезви мъже — каза тя. — Е, добре, ще ти изпратя телеграма веднага щом реша окончателно. На колко години е дъщеря ти?

— Двадесет.

— Предполагам, че за двадесетгодишно момиче има и по-интересни занимания от това да се върти около баща си.

— Ние сме сплотено семейство.

— Виждам аз колко е сплотено. Развличай се, мили. Липсваш ми. А лъвчето беше чудесна идея. — Тя затвори телефона.

Срамно положение, помисли си той с досада. Срамно комично. Скочи от леглото и започна бързо да се облича. Беше вече по риза и панталони, когато от банята излезе Гейл — все още гола, стройна, грациозна; по мургавата й кожа проблясваха останали капки вода, които не беше се погрижила да избърше.

Тя застана пред него, широко разтворила крака, опряла ръце на бедрата си — в карикатурна поза на фотомодел — и се усмихна.

— Я, нашето човече е заето, а? — Тя се приближи до него, притегли главата му към себе си и го целуна по челото. Но когато той я прегърна през кръста и пожела да я целуне, тя се отдръпна рязко и каза: — Умирам от глад. Кое копче да натисна, за да донесат закуска?

Той пристигна на летището в Ница по-рано. До кацането на самолета от Женева имаше още половин час. Постоянният страх да не закъснее го преследваше още от годините на брачния му живот. Жена му никога и никъде не успяваше да бъде навреме и споменът за семейния им живот бе една непрекъсната верига от ужасни сцени: той й крещи да побърза, а тя избухва в плач и за да му върне за грубостта, нервно тръшва вратите. След това трябваше да се издържат унизителните извинения пред приятели за закъснения за вечеря, за самолета, за влака, за театър, за сватба, за погребение, за футболен мач. А сега, вече избавил се от нея, изпитваше удовлетворение, пристигайки навсякъде по-рано, за да не се притеснява. „Разделяйки се с майка ти — каза той веднъж на Ан, която можеше да го разбере, тъй като, не желаейки да наследи този порок на майка си, бе развила в себе си навика да бъде чудовищно точна, — си удължих живота с десет години.“