Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Това е просто непоносимо. Ти говориш като неудачник. Само да можеше да се решиш да опиташ, вместо да бъдеш горд и самотен! Говорих с Маршиа, и тя е съгласна с мен: това е напълно празно, безсмислено, позорно губене на сили! Стори му се, че ще изпадне в истерия и я поглади успокояващо по ръката.

— Всъщност аз вече съм мислил за това. Даже работих последната година.

— Аха! — тържествуващо възкликна тя. — Виждаш ли? С кого?

— С никого. Сам със себе си. Написах сценарий. Току-що го завърших. Един човек точно сега го чете.

— Какво каза Мърфи?

— Казва, че е лош. Мърфи ме съветва да го зарежа.

— Глупав старец — заяви Ан. — Не бих го слушала.

— Той съвсем не е глупав.

— Но ти все пак не го послуша, нали?

— Не съм зарязал сценария засега.

— Мога ли да го прочета?

— Ако искаш.

— Разбира се, че искам. Мога ли след това откровено да ти кажа мнението си?

— Естествено.

— Дори и ако господин Мърфи е прав — добави Ан — и сценарият действително не е много добър или не е удачен по комерчески съображения, или просто не е това, което сега се търси, ти би могъл да се заемеш с нещо друго. Киното не е единственото нещо на този свят, не е ли така? Ако искаш да знаеш истината, според мен ти ще бъдеш много по-щастлив, ако изобщо забравиш киното. Имаш работа с такива ужасни хора. И всичкото това е толкова жестоко и непостоянно: в един миг те превъзнасят като Герой на културата, а в следващия вече си забравен. А публиката, на която трябва да угаждаш, Великата американска публика? Боже мой, влез в събота вечер в киносалона, в който и да е киносалон, и погледай на какво се смеят, на какво плачат… Аз помня колко усилено работеше ти, как се изтощаваше до смърт, докато завършиш един филм… И за кого? За сто милиона глупаци.

Тирадата на Ан му прозвуча като отзвук на негови собствени мисли, но това не го зарадва. Особено го шокира думата „угаждаш“. Едно беше, когато така говори мъж на неговата възраст, който е работил, побеждавал и претърпявал неудачи в това трудно поприще и следователно има право в минути на депресия да се съмнява в стойността на труда си. Съвсем друго нещо — да изслушваш необосновани обвинения от устата на неопитно, разглезено момиче.

— Ан — прекъсна я той, — не бъди толкова строга към твоите съотечественици.

— С охота отстъпвам моите съотечественици на всеки, който желае.

Още един въпрос в дневния ред, реши той. Да открия какво се е случило с дъщеря ми на родна земя през последните шест месеца. Но това ще отложим за следващата среща.

Насочи разговора към предишната тема.

— Тъй като си размишлявала много върху моята кариера — каза той с лека ирония, — може би ще ме посъветваш с какво да се заема?

— С милион други неща. Можеш да преподаваш, можеш да станеш редактор в някое издателство. Всъщност ти с това си се занимавал цял живот — редактиране на чужди ръкописи. Можеш даже сам да станеш издател. Или да се заселиш в някой малък тих град и да откриеш малък театър. Или да пишеш мемоари.

— Ан — укорително я прекъсна той, — зная, че съм стар, но не чак толкова .

— С милион други неща — упорито повтори тя. — Ти си най-умният от всички, които познавам, и би било престъпление, ако се оставиш да те изхвърлят като изиграна карта само защото хората, които се занимават с кино или театър, са толкова глупави. Ти нали не си женен за киното. Боже господи, Мойсей е слязъл от Синай не за да каже: „Ти ще развличаш.“

Той се засмя:

— Мила Ан, ти направи мешана салата от две големи религии.

— Зная какво говоря.

— Може и да знаеш — съгласи се той. — Може би в думите ти има някаква истина. А може би грешиш. Една от причините да дойда в Кан тази година е да взема някакво решение, да разбера струва ли си да остана в киното.

— Е, и? — предизвикателно попита тя. — Какво видя, какво разбра?

Какво е видял, какво е разбрал? Видя много, различни филми — и добри, и лоши, предимно лоши. Бе потопен в този карнавал, в това кинобезумие. В залите, на терасите, на плажа, на официалните вечери киноизкуството или киноиндустрията — назовете го както заслужава да бъде наречено — се представяше за тези няколко дни в цялата си същност. Тук бяха и артистите, и псевдоартистите, бизнесмените, мошениците, купувачите и продавачите, сплетниците, проститутките, порнографите, критиците, блюдолизците, героите и неудачниците на годината. И като квинтесенция на всичкото това — един филм на Бергман и един на Бунюел, чисти и опустошаващи.