Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Аз не съм толкова съвременна.

— Защо се безпокоеше за мен?

— Заради твоите писма.

— Какво съм писал в тях?

— Нищо, за което мога да се хвана. Нищо явно. Но между редовете… не зная… струваше ми се, че си недоволен от себе си, че не си уверен в себе си и в своите работи. Даже почеркът ти…

— Почеркът?

— Даже и той се е изменил. Станал е някак си несигурен. Сякаш не знаеш как да изписваш отделните букви.

— Явно трябва да започна да пиша писмата си на машина — опита се да се пошегува Крейг.

— Не е толкова просто — сериозно продължи тя. — В катедрата по психология има един професор, специалист по почерци. Аз му показах две твои писма. Едното бях получила преди четири години, а другото…

— Ти пазиш моите писма? — Необикновено дете. Сам той не бе пазил никога писма от родителите си.

— Пазя ги, разбира се. И така, веднъж този професор каза, че дълго преди нещо да се случи, когато няма никакви симптоми и въобще нищо и сам човек още нищо не предусеща, почеркът му… някак си предсказва промени… болест, даже смърт.

Той бе потресен от това, което чу, но се стараеше да не го показва. Ан още от дете се отличаваше с прямота и откровеност и изтърсваше всичко, което й минаваше през главата. Той се гордееше и същевременно се забавляваше малко с нейната безпощадна прямота, която считаше за признак за възхитителна сила на характера. Но сега не бе чак толкова забавно, защото истината се отнасяше за него. Той се опита да обърне всичко на шега.

— Е, и какво каза този мъдрец за писмата на баща ти? — иронично попита той.

— Може да ти е смешно, но той каза, че си се променил. И ще се променяш още.

— Надявам се, към по-добро?

— Не — отговори тя.

— О, господи, изпращаш си децата в прочути модерни колежи, за да получат там научно образование, а им тъпчат главите с всякакви средновековни суеверия. Твоят професор може би се занимава и с хиромантия?

— Суеверия или не, зарекох се да ти кажа и ето — казах ти. Междувпрочем днес, когато те видях, бях поразена.

— От какво?

— Изглеждаш зле. Много зле.

— Не говори глупости, Ан — смъмри я Крейг, макар че бе уверен, че е права. — Две-три бурни нощи — това е всичко.

— Работата не е в това — настояваше Ан. — Не е в това, че си прекарал две-три бурни нощи. Тук има нещо по-сериозно. Не зная забелязал ли си, но аз те изучавам, откакто бях дете. Независимо от твоята прикритост, аз винаги знаех кога си сърдит, кога си развълнуван, кога си болен или от какво се боиш…

— А сега? — предизвикваше я той.

— Сега… — Тя прекара нервно ръка по косите си. Имаш странен вид. Изглеждаш… изоставен… да, по-точно не мога да го изразя. Имаш вид на човек, който прекарва живота си в местене от един хотел в друг.

— Да, аз през цялото време живея в хотели. В най-хубавите хотели на света.

— Разбираш какво имам предвид.

Той разбираше какво има предвид, но не го призна на глас. Само в себе си.

— Когато получих телеграмата ти, реших да подготвя реч — рече Ан. — И ето, сега ще я произнеса.

— По-добре погледни гледката оттук, Ан — предложи той. Има време за речите ти.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Това, което искам, е да живея с теб — започна тя. Да се грижа за теб. В Париж, ако искаш да живееш там. Или в Ню Йорк. Или на което и да е място. Не искам да се превърнеш в самотен старец, който всяка вечер се храни все сам, като… като стар самец, прогонен от стадото.

Той неволно се разсмя, като чу сравнението.

— Не искам да звучи като самохвалство — каза той, но нямам недостиг от компания, Ан. При това имаш още една година в колежа и…

— Свърших с образованието — заяви тя. — И образованието ме свърши. Във всеки случай такова образование не ми е нужно. Там повече няма да се върна, каквото и да стане.

— Ще обсъдим това после — предложи той. Всъщност след толкова години скитания мисълта за порядъчен живот с Ан неочаквано му се видя привлекателна. Освен това се оказа, че той все още държи на остарелия, недостоен, позорен и несъвременен възглед, че образованието не е толкова важно за жените.

— И още нещо — ти трябва да работиш — каза Ан. Глупаво е човек като теб да не прави нищо пет години.

— Това не е толкова просто — възрази той. — Не мисли, че хората се надпреварват да ми предлагат работа.

— На теб! — недоверчиво възкликна тя. — Не вярвам.

— Така е. Мърфи е също тук. Поговори с него за положението в киното.

— Но другите нали продължават да правят филми.

— Другите. Баща ти — не.