Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Тя приличаше на хиляди други американки, които Крейг бе срещал в Европа — пълни с надежди, ентусиазъм и обречени на неудачи.

— Имате ли си приятел? — попита Мърфи.

— Истински — не — отговори тя.

— Любовници?

Момичето се засмя.

— Мърф! — укорително каза Соня.

— Не съм измислил аз сексуалната революция, а те — каза Мърфи. — Младите я измислиха, дяволите да ги вземат. — Той се обърна отново към момичето. — Натрапват ли ви се мъжете, които интервюирате?

— Не всички — каза тя и се усмихна. — Най-интересен беше един възрастен равин от Кливлънд, който минаваше през Лондон на път за Йерусалим. В хотел „Бъркли“ трябваше да го отблъсквам със сила. За щастие самолетът му излиташе след час. Имаше копринена брада.

Крейг се почувствува неловко при този разговор. Момичето му напомняше много на дъщеря му Ан. Мисълта, че и Ан може да разговаря така с по-възрастни в негово отсъствие, не му харесваше.

Мърфи заговори за упадъка на киноиндустрията.

— Да вземем например „Уорнър Брадърс“. Знаете ли кой я купи? Една погребална компания. Как ви харесва черният креп като символ? Ами въпросът с възрастта? Говорят за революции, които изяждат младите. При нас там също има революция, само че тя изяжда старите. Вие, разбира се, считате това за правилно, госпожице дяволско лице. — Беше станал агресивен от виното.

— Отчасти — спокойно каза Гейл МакКинън.

— Изяждате ми омара и казвате „отчасти“.

— Вижте докъде са ни довели възрастните — каза тя. По-лошо от това, което те са направили, младите не могат да направят.

— Тази песен я зная — каза Мърфи. — Нямам деца, слава богу, но моите приятели имат и ги чувам какво говорят. „По-лошо младите не могат да направят“. Ако искате да знаете, Гейл, малко дяволче, могат — могат и по-лошо. Много по-лошо. Включете магнетофона, ще добавя това към интервюто.

— Довърши си обяда, Мърф — настоя Соня. — Горкото момиче се наслуша на твоите празни приказки.

— Млъквам — промърмори Мърф. — Присъствувам, но мълча. Това е моят девиз. Те решават всичко сега. Основите се рушат.

Крейг въздъхна облекчено, когато обядът завърши.

— Благодаря за храната — каза той, ставайки. — Трябва да вървя.

— Джеси, можеш ли да закараш госпожица МакКинън до Кан? Ако остане с нас и Мърф продължи да плещи, граничните власти няма да го пуснат, когато реши да се върне в Съединените щати.

Гейл МакКинън погледна Крейг сериозно и той пак си спомни за двете си дъщери. Те точно така го чакаха да ги закара вкъщи след детско тържество.

— Как дойдохте тази сутрин? — невежливо попита той.

— Докара ме един приятел. Ако имате нещо против, ще взема такси.

— С такси е ужасно скъпо. Грехота е да харчиш толкова пари, когато можеш да се върнеш с Джеси. Иди да се облечеш, моето дете — решително каза Соня. — Джес ще почака.

Гейл МакКинън погледна Крейг въпросително.

— Ще почакам, разбира се — каза той.

Тя стана.

— Идвам веднага — каза тя и изтича до кабината да се преоблече.

— Умно момиче — каза Мърфи, като си наливаше остатъка от виното в чашата. — Харесва ми. Нямам й доверие, но ми харесва.

— Говори по-тихо, Мърф — прошепна Соня.

— Нека всички да знаят какво чувствам — каза Мърфи. — Нека да знаят на какво мнение съм. — Той пресуши чашата. — Дай ми да прочета този сценарий, Джес. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако го бива за нещо, ще ти уредя всичко само с два телефонни разговора.

Два телефонни разговора, помисли си Крейг. Независимо от всичко, което говореше, след този обяд и двете бутилки вино, Мърф забравяше, че сега не е вече 1960 година и че Брайън Мърфи не е онзи Брайън Мърфи, а Джес Крейг не е онзи Джес Крейг. Той погледна разтревожено към тънката дървена врата, зад която се обличаше момичето. Гласът на Мърфи кънтеше.

— Възможно е след ден-два, Мърфи — каза той. — Но дотогава не разтръбявай нищо, моля те.

— Ще бъда гроб, приятелю — обеща Мърфи. — Като „Уорнър брадърс“! — Той се засмя, сравнението му се видя подходящо. — Прекарах добре деня днес, стари приятелю, нови момичета, омари за обяд и синьото Средиземно море. Да не би богатите да живеят по-добре от нас, Джеси?

— Да, по-добре — отговори Крейг.

Гейл МакКинън излезе. Чантата й висеше на рамото. Беше в бели джинси, опънати по бедрата, в синя тениска. Беше без сутиен. Крейг обърна внимание на малките кръгли гърди, които се очертаваха под синята памучна тъкан. Беше си свалила слънчевите очила и приличаше на морско създание — свежо, чисто и безопасно. Тя благодари на домакините скромно и учтиво и се наведе да си вземе магнетофона, но Крейг посегна преди нея и каза: